От една страна, новговорът прилича на компютърен език: основните му принципи са икономия, яснота, краткост, опростяване. Езикът е машина за смисъл, абсолютно независима от усилието на конкретния човек. Ако предварително е регламентирано какво и как се казва без най-малката възможност за отклонение (според романа това следва да стане към 2050 г.), то човешкото общуване следва да протича автоматически без всякакви индивидуални вариации, общуването се обезсмисля.
Но в newspeak съществува и друг, противоположен мотив и той следва от принципа на „двумисленето“. Всеки израз може да се употреби и в обратния смисъл; нещо повече, идеологически понятия са конструирани чрез съзнателно противоречие (от типа на черно-бяло). Езикът не бива да трансцедира ситуацията на употребата си, той е ситуация. Единственият му смисъл е да осъществява актове на власт, след което отново да се разтваря в собственото си правило. Идеологическите изказвания също са по своему еднозначни — те еднозначно изискват подчинение в ситуацията. Но с това е подкопан основният принцип на езика: да бъде отвъд ставащото настояще, да бъде памет на мига — този език не оставя следи, той е антиезик; съществува, за да не съществува истински език. Защото какво по-опасно от езика в една система, основана върху хроничното разрушаване на човешката цялост! На практика единствената книга, написана на новговор, следва да е самото правило, произвеждано от конвейера, речникът.
Но ако общуването е машина, ако е все-едно-кой говори все-едно-на-кого, то този език сам трябва да произвежда своите „разговарящи“. И понеже основният му смисъл е да осъществява актове на власт в ситуация, този език непрестанно трябва да произвежда фантома на врага и да го унищожава. Не, Сайм не е прав, новговорът никога няма да победи напълно — той непрестанно ще е в процес на унищожаване на някакъв старговор, т.е. да се поляризира вътрешно на „правилен“ и „неправилен“, да се самоунищожава, да обеднява.
Най-сполучливата находка на Оруел си остава принципът на „контрол над действителността“. Ето какво гласи той: „който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото“.
С проблема за фалшифицирането на историята1 Оруел се сблъсква още като доброволец в Испанската гражданска война. „Страшното е, че даден вожд или управляваща клика могат да овладеят не само бъдещето, но и миналото“ — пише той в „Поглед назад към Испанската война“. — Ако Вождът каже за едно събитие, че никога не се е случвало, значи то вече никога не се е случвало. Ако каже, че две и две правят пет — значи вече правят. Тази перспектива ме плаши повече, отколкото бомбите. Франкистите твърдят, че в страната има редовна руска армия от един милион души. Каква история ще се напише, ако те победят? Сталинистите заличават Троцки и много други стари болшевики от историята на революцията. Немците категорично отричат съществуването на пещи за хора в Полша. „Самото понятие за обективна истина като че ли изчезва от света“ — а понякога съвсем откровено се изхвърля, когато истината се обявява за „расова“, „класова“, „идеологическа“ и пр…
След войната, в „Бележки за национализма“, Оруел пак подхваща тази тема. Под „национализъм“ трябва да разбираме партизанщина, безскрупулно защищаване на интересите на собствения клан отвъд добро и зло. Разбира се, най-откровени „националисти“ са фашистите, но за съжаление те далеч не са единствените през XX век. Отцепилата се от родово-човешкото нация, класа, секта или просто банда отказва да приеме останалите двукраки същества за хора — те са „врагове“, „тор“, каквото искате. Въпросът не е в това, че „националистът“ е готов да ги избие — това е правено с успех и преди; въпросът е, че той унищожава самото общо пространство, отказва да живее в един и същ свят с тях. Разкъсана е самата идея за обща действителност, да не говорим за ценности, за морал. „Който не е с нас, е против нас“ може да се преведе и така: „който не е с нас, не съществува“ — врагът е дразнение на мига, което бързам да отстраня; при това аз съм готов да манипулирам спомена си по начин, който ми изнася — да се манипулирам и да забравя за това (двумислене в действие).
1
Тази, както и много други теми от „1984“ авторът подхваща във „Фермата (Приказка за животни)“, 1945 г., една алегория на сталинизма.