Промислете това в цялата му чудовищност. Новата тоталитарна власт на „националистите“ не борави вече само със закони, с армия или полиция; тя присвоява самото общо пространство, в което сме поместени. С това всички мои действия са предварително обречени — те съвсем съзнателно и цинично ще бъдат премоделирани в удобна форма утре, посредством конвейера на отчуждената власт аз ще бъда преизмислен, всички мои следи — заличени. Какво е паметта без знаците? Нищо повече от случайни проблясъци, смътни съмнения, неволни спомени в стил Пруст. Когато цялото многообразие от знаци бъде присвоено от властта, аз се озовавам абсолютно сам, разкъсан на ситуации, абсолютно неспособен да докажа дори на себе си, че съществувам. Сега цялост, реалност, минало може да ми вмени само властта, но тя е политическа, т.е. непрекъснато решава ситуационни цели — затова, наместо да ме формира веднъж завинаги, тя безспирно ме меси, премоделира. Старите тирании са записвали историческите си победи, превръщали са ги в светини — но със самия този акт те вече са се обричали. Защото, макар победени, противниците им получавали реалност; самият принцип на истината като общо пространство подкопава тиранията — той позволява да съществува и друга позиция. Изпълнен с очевидността, че действията му остават, че добива реалност действайки, човек отново и отново ще дръзва да бъде свободен, да се противопоставя. Обратно, човекът в тоталитарното общество, лишен от обективно минало, сведен до нереална точка от физиологични усещания, няма абсолютно никакъв мотив за противопоставяне. Каквото и да прави, централизираният конвейер на паметта ще го преработи.
Сега по-добре разбираме „как е възможно“ — защо евреите дисциплинирано чакат на опашка пред товарните вагони, защо старите болшевики повтарят, че другарят Сталин не знае, защо шепа млади хунвейбини могат да тероризират милиони, защо Пол Пот успява да осъществи идеята на дисертацията си, защитена в Сорбоната. Разпаднала се е самата действителност; отчуждаването на знака от сетивото превръща света в халюцинация (забележете колко често Оруел говори за „хипнотично“ действие на властта). Нещата едновременно са и не са, бялото е и черно. Лишен от абсолютно всяка опора — минало, език, бит, традиция, — човекът възприема като реално само едно: подадените команди. Те са последното човешко нещо сред хаоса, тези уверени, еднозначни, овластени думи. Тук има някакъв смисъл, не може те да нямат нещо предвид — повтаря лишеният от реалност човек, докато съблича дрехите си и прекрачва със смътна надежда в душегубката…
Но в своята изчистеност политическата теорема на Оруел крие още един въпрос: какъв е статутът на самата управляваща прослойка, която манипулира реалността? Ако там горе цинично използват новговора, за да владеят масите, а помежду си общуват нормално, сиреч придържат се към неща, като истина, минало, самотъждественост (поне — за да управляват по-добре), то с цивилизацията все още не е свършено.2 Възниква обаче въпросът как точно се поставя границата между единия и другия тип хора; как така до 16 години ще бъдеш набор от ситуации, а след това, издържайки изпита за член на партията, ще станеш субект? Единственото решение отново е, че технологията за контрол на реалността противостои на всички в обществото, включително на ядрото, че никой вече не може да я спре. Само така антиутопичният свят ще бъде вечен.
Уинстън, служител в Архивния отдел, се занимава с редактиране на станали неудобни от политическа гледна точка (т.е. за настоящия момент) статии в стари броеве на „Таймс“. В четвърта глава ни е показано как той прави това: някакви личности са станали „неличности“, трябва да се унищожи статията за тях от един миналогодишен брой и да се запълни мястото с нещо друго. Впрочем защо изобщо трябва да се запълва? Защо старите вестници просто не се изгарят (както например правят с книгите в „451 по Фаренхайт“ на Бредбъри)? Ето защо: миналото не бива да отсъства, тогава индивидът може да копнее по него, да го възстановява самостоятелно; картотеката на миналото е винаги пълна догоре — но само с необходимото на властта днес.
И тъй на мястото на „изпарените“ Уинстън измисля (!) войника Огилви с абсурдно примерна биография, умрял геройски във войната с Евразия. Колкото по-нелепо, толкова по-малко допълнителни корекции ще се наложат. Всички вестници се изземват от архивите и се пренапечатват, така че истинските хора изчезват, сякаш никога не ги е имало, а измисленият Огилви става толкова реален, колкото Карл Велики или Юлий Цезар.
2
Повечето антиутопични визии са конструирани именно така — едни взимат властта над други; узурпаторите са лоши хора, но принципно остават в границите на човешкото.