Выбрать главу

Но почакайте, за какъв Цезар можем да говорим изобщо? Наистина историята винаги се е пишела от победителите; но в тоталитарна Океания има нещо повече, историята се „актуализира“ непрекъснато. Не бива да има стабилна реалност; съществуването на някакви определени, независими от властта факти вече е условие за възникване на определени, независими от властта мисли и оттук — действия. Революцията е перманентна („революция“ — пак термин, изпълнен с двумислене; има я, за да я няма), властта непрекъснато се взема, миг след миг. В Океания побеждават непрекъснато, всяка ситуация е победа над предишната — затова и почти единствената мярка за всичко е „Победа“. При това побеждава все едно кой — побеждава самодсъстващият принцип на тоталната власт. Но ако историята се пренаписва непрекъснато, то тя става чиста условност, политическо средство; историята вече не е там, независима от нас, тя е проекция на собственото ни съзнание, халюцинация. Утре Евразия ще стане съюзник и измисленият Огилви ще трябва да бъде преизмислен. А Цезар — той вероятно толкова хиляди пъти е актуализиран, че едва ли изобщо можем да установим какво е било в началото. Самата цинична мисъл, че фактът може да е измислен користно, че е позволено политическо отношение към истината, вече подкопава реалността на света. Защото свят без минало не може да има нито бъдеще, нито дори настояще. Не случайно съзаклятниците (какво, впрочем, абсурдно, нереално съзаклятие!) пият за миналото.

Пред тоталната власт няма абсолютно никакви граници — тя може не само да експроприира физическия свят, да моделира човешките отношения; за нея не е свещено дори миналото. С това властта изпада в абсолютен политически солипсизъм — подобно на Фихтевия Аз тя създава света от себе си и без оглед на друго, освен на себе си. Нещо повече, самото създадено не трае, в следващия миг пак тя го отменя, за да създаде друго, съобразено с новата ситуация. Властта е абсолютно свободна и неочаквано, тъкмо поради това, тя се оказва абсолютно несвободна — вече не може да прави нищо друго, освен да се самоизмисля; единственият модус на нейното съществуване е самоутвърждаването. Виждаме го в Архивния отдел: безсмислено и непрестанно подменяне на факти, цифри, фотографии, стихове — (това е лавинообразен процес, защото с хода на времето фактите стават повече). Във всяка секунда властта трябва да се самопосочва и самообосновава: аз съм права, аз съм власт, аз съм. Пред нея няма друга реалност, на която да се опре и чрез която да съществува (още за Платон е било ясно, че едното е възможно само благодарение на съществуването на другото). Тя се е самозаробила в мига, в който се е поставила отвъд реалността.

Но има и още един механизъм за производство на реалност: и тук, както в случая с езика, това е създаването на врагове. Врагът е единственото друго на властта, чието съществуване тя (временно!) признава като обективно и независимо, като нещо извън себе си. Принципът на тоталното настояще, т.е. превръщането на всичко в средство на политическата ситуация и прекрачването на ценности, истина, минало, вече автоматически иска появата на врага. Разбира се, вярно е, че поддържането на такава фигура има практически смисъл, служи за отдушник на агресията у потиснатите, мотивира бедността, всява страх и т.н. Но социалният пейзаж на романа внушава и друго: единственото реално съществуващо нещо е дръзналият да се изправи срещу властта — бил той Голдщайн, Евразийският или Изтазийският войник, еретикът Смит. Единственото реално събитие е победата на анонимната технология (в романа я наричат партията, но тук не става дума за хора!) над него. Чувството по принцип е насочено навън от човека, към нещо обективно съществуващо — единственото чувство в света на ангсоц е омразата; само тя създава реалност, омраза към все едно кого.

Но тук трябва да направим заедно с Оруел и последната крачка. На практика властта сама създава дори врага: перманентната война се поддържа съвсем съзнателно. О’Брайън фактически вербува Джулия и Уинстън за еретици. Извън властта ли е тогава врагът или не? Можем да го кажем така: властта, възцарила се като тотално настояще, може да се снабдява с реалност само в акта на самоунищожението си; тя трябва перманентно да „изяжда децата си“.

Неведнъж „1984“ е била тълкувана и като атака срещу католицизма. Наистина християнската религия прави първия опит за тотално преобразяване на човека. Не можеш да бъдеш праведен от самото начало, трябва да съгрешиш и да се покаеш; в известен смисъл твоят грях, т.е. бунт срещу Бога, е предвиден в божия промисъл; чрез него ти добиваш човешката си реалност, за да можеш после свободно да се върнеш в лоното божие. Властта, тъй да се каже, те изкушава, за да има над какво да възтържествува. Защото една безгранична и окончателно установена власт, божия или политическа, не би била власт над нищо, би обезсмислила себе си.