През 1948 г.,3 когато пише романа, Оруел вече е болен от туберкулозата, която две години по-късно ще отнеме живота му.
Сложният му жизнен път — от напускането на имперската колониална полиция в Индия, през полугладното съществуване на ляв интелектуалец, участието в Гражданската война в Испания на страната на антифашистките сили, до големия литературен успех с „Фермата“ през 1945 г. — завършва в несигурност и разочарование. Започва Студената война. Наместо да се върне към ценностите след общата победа над фашизма, човечеството пак се е конфронтирало; родил се е нов, по-чудовищен тоталитаризъм, който има нужда от врагове. Перспективата за хуманен социализъм изглежда по-далеч от всякога: политиката тържествува над морала, идеологията над истината, ситуацията над човешката цялост. Дори науката не е донесла щастие на човечеството — казват, че в последните си години Оруел натрапчиво се боял от атомна война, поради което живеел със сина си извън Лондон.
Забележете, колко чужд е светът за човека в „1984“ — в него всичко се руши, отблъсква, боли. Дори от тялото си е прогонен героят — трябва да потиска сексуалните си пориви, да поглъща отвратителна храна, да прави гимнастика под командата на телекрана. Тялото боледува; духът е прогонен от материята и не може да влезе в съгласие с нея. Топлотата, ласката, леглото, красотата — те се оказват първата крачка към бунта срещу социалния ред; в тях отчуждението на човека от света е превъзмогнато, а политическият конвейер, наречен ангсоц — спрян. Но това помиряване на духа с материята има и по-дълбоки измерения, то е и във възстановяването на истината, опита, миналото, реалността. Става дума за преодоляването на тоталната Политичност, превърнала света на тоталитаризма в кошмарна халюцинация.
С това ролята на писателя изведнъж се е оказала парадоксална: той изпълнява своята политическа роля, противопоставяйки се на политизирането. „Когато се ангажира в политиката — пише Оруел в «Писателите и Левиатана» през същата 1948 г., — той може да прави това като гражданин, но не като писател. Едната му половина, която в известен смисъл е той целият, може да действа решително, дори насилнически, ако се налага, както прави това всеки друг човек. Но произведенията му, доколкото те имат някаква стойност, ще си останат създадени от по-здравата половина, която остава настрана, записва нещата, които се извършват, и приема тяхната необходимост, но отказва да бъде измамена относно истинската им природа.“
Ако се замислите, тук е описано едно почти шизофренично разцепване на личността; нещо повече — Оруел изисква това разцепване на „морален“ и „политически“ човек. Самата идея за равенство на човешките същества (с която той никога няма да се раздели) го предполага — не може едни да действат, други да „записват“, всеки трябва да носи в себе си цялото, включително — политическия елемент. Категорическият императив след Аушвиц и ГУЛАГ, ако вярваме на Оруел, не е в отхвърлянето на политическото, а в поставянето му върху здравата основа на общите човешки ценности. Ние трябва да се конфронтираме, да отстояваме интереси, да се борим за по-добро общество; но ние сме длъжни да правим това вътре в една и съща реалност, стъпили поне върху едно — общото пространство на истината. В романа си Оруел ни показва, че истината съвсем не е природна даденост и лесно може да се разруши от една политическа машина. Но с това човекът издърпва изпод краката си земята, на която е стъпил, и се озовава в Океания, т.е. в нищото.
Мрачната визия на Оруел излиза, след като фашизмът е победен. Ако пресметнем тригодишните планове, ще открием, че ангсоц е бил установен около 1956-а — годината на XX конгрес. Самата 1984-а (обявена за година на Оруел от ЮНЕСКО) бележи края на „застоя“ и поврат към окончателно преодоляване на остатъците от отчуждения конвейерен социализъм. Тези съвпадения по-ясно ни позволяват да видим, че светът на Оруел (за разлика от този на Хъксли-Маркузе) е зад нас. Оруел пише, за да не се окаже прав, неговата антиутопическа прогноза успя с това, че не се сбъдна. И ако днес, с над 40-годишно закъснение, най-сетне се решаваме да представим на нашата култура този станал вече класически в световната проза роман, това ни дава увереност, че 1984-а е наистина отминала. Нещо повече: че ние вече не можем да живеем без минало — може би страшно, рушащо илюзии, но обективно и неподвластно. Минало, което да превърне общия ни живот в реалност.
3
Тази дата е последната точка в предсказанията на Нострадамус; Оруел обръща последните две цифри, за да получи заглавието си; в един работен вариант то е било „Последният човек“.