Комацу извади нова цигара и я запали.
— Абсолютно си прав. На този етап неясните моменти са прекалено многобройни. Една грешчица може да ни навлече куп неприятности. Но как да ти кажа, Тенго? В крайна сметка инстинктът ми все пак ми подсказва: „Давай!“. По простата причина, че подобни възможности не се появяват често. Досега не ми е изпадала и надали ще ми изпадне втори път. Едно сравнение с хазарта надали би било най-удачното, но излиза, че са ни раздадени най-добрите карти и имаме цяла планина чипове. Обстоятелствата са идеални. Цял живот няма да си простим, че сме изпуснали подобна възможност.
Тенго наблюдаваше в мълчание крайно зловещата усмивка на Комацу. А Комацу продължи:
— Но най-важното в случая е, че ще преработим „Въздушната какавида“ в по-добра творба. Поначало това е история, която е трябвало да се напише далеч по-хубаво. Съдържа нещо важно — нещо, което някой трябва да извлече на преден план. Убеден съм, че мненията ни съвпадат, Тенго. Нима греша? Всеки ще участва в проекта със собствените си специални умения: ще обединим способностите си в името на едно-единствено нещо, а именно — да изведем на преден план онова важно нещо в повестта. Мотивите ни са съвсем чисти: можем, без да се срамуваме, да ги изложим навсякъде на показ.
— Колкото и да се обосновавате, колкото и благородни на вид поводи да измисляте, измамата си е измама.
— Пропускаш един ключов факт, Тенго. — Устата на Комацу се разля в голяма, широка усмивка, каквато Тенго за пръв път виждаше. — Или ще е по-точно да кажа, че умишлено го пренебрегваш? Имам предвид простия факт, че ти наистина желаеш да го направиш. Вече си настроен на тази вълна: да вървят по дяволите и рискът, и моралът. Ръцете те сърбят да преработиш лично „Въздушната какавида“. Искаш ти, а не Фука-Ери да е този, който ще изведе на преден план онова специално нещо в творбата. От теб засега искам само да се прибереш и да направиш преоценка на истинските си мисли. Застани пред огледалото и се вгледай дълго и внимателно в себе си. Изписано е по цялото ти лице.
Тенго усети как въздухът наоколо му се разреди. Огледа за миг обстановката. Нима видението щеше да се повтори? Не, нямаше и помен от него. Разреждането на въздуха бе причинено от нещо друго. Извади носната кърпа от джоба си и обърса потта от челото си. Комацу почти винаги бе прав. Защо се получаваше така?
Трета глава
(Аомаме): Някои променени факти
Аомаме слизаше с обути само в чорапи крака. Вятърът свиреше покрай откритата отвсякъде аварийна стълба. Колкото и тясна да беше миниполата й, сегиз-тогиз се издуваше като платно от идещите отдолу повеи и внезапното олекване бе достатъчно, за да затрудни напредъка й. Стискаше здраво студената метална тръба, която служеше за ръкохватка, и напредваше стъпало по стъпало, заднешком, като от време на време спираше, за да отмести някой провиснал от челото й кичур и да намести преметнатата през гърдите й чанта.
Позицията й даваше панорамен поглед върху минаващото под нея национално шосе 246. Обви я ревът на града: автомобилни двигатели, надути клаксони, писъкът на аларма, стар военен марш, отекващ от агиткамиона на някаква организация от десницата, пневматичен чук, разрушаващ бетон. От данданията (не че искаше да я слуша, но нямаше как да запуши уши) взе да изпитва нещо като морска болест.
По едно време стълбата се превърна в хоризонтален мостик, отвеждащ обратно към средата на естакадата, а оттам пак се спускаше право надолу.
Оттатък пътя срещу откритата стълба се издигаше малък пететажен жилищен блок — сравнително нова постройка облицована с кафяви керамични плочки. Всеки апартамент си имаше балконче, ориентирано към аварийната стълба, но всички балконски врати бяха плътно затворени и със спуснати щори и пердета. Що за архитект беше този, поставил балкони на сграда, гледаща се очи в очи с пътниците по естакадата? Надали някои щеше да си простре прането или да се заседи на балкона си с чаша джин с тоник, за да наблюдава трафика във вечерния час пик. И все пак по повечето балкони имаше опънати едва ли не задължителните найлонови въжета за простор, а на един имаше дори градински стол и фикус в саксия. Фикусът имаше опърпан и избелял вид, листата му се разпадаха и бяха осеяни със сухи кафяви петна. На Аомаме й домъчня за растението. Ако някога се прероди, дано не се прероди в такъв нещастен фикус!