Ако съдеше по провисналите по нея паяжини, аварийната стълба почти не се ползваше. Във всяка мрежа висеше по едно черно паяче и търпеливо чакаше да му падне някоя жертвичка. Самите паяци надали съзнаваха, че са „търпеливи“. Паякът няма друга специална способност, освен тази да плете мрежа, и никакъв друг избор на „лайфстайл“, освен да бъде неподвижен. Така щеше да си стои на едно място в очакване на плячка, докато в естествения ред на нещата не се съсухри и умре. Всичко това е генетично предопределено. Паякът нито се обърква, нито се отчайва, нито съжалява. Никакви метафизични съмнения, нито морални усложнения. Предполагам. За разлика от мен. Аз съм длъжна да се движа целенасочено и точно затова в момента съм сама и слизам по тая тъпа аварийна стълба от градската високоскоростна магистрала номер 3, там, където тя преминава през безполезния квартал Сангенджая, с цената на чисто нов чифт чорапи и принудена да разчиствам през цялото време проклетите паяжини и да гледам грозния фикус на нечий тъп балкон.
Движа се, значи съществувам.
Докато слизаше по стълбата, Аомаме се сети за Тамаки Оцука. Нямаше намерение да си мисли точно за Тамаки, но веднъж отприщили се, мислите нямаха спиране. Тамаки беше най-добрата й приятелка в гимназията и съотборничка по софтбол15. Като част от отбора пътуваха и вършеха много неща заедно. Веднъж дори имаха нещо като лесбийско изживяване. Тръгнаха заедно на лятно пътешествие и в един момент им се наложи да спят заедно на единственото двойно легло, което хотелът можеше да им предложи. И взеха да се опипват навсякъде. Нито една от двете не беше лесбийка, но това не им попречи да експериментират смело, подтиквани от присъщото на младите момичета любопитство. По това време и двете си нямаха гадже, а и двете нямаха и капка сексуален опит. Получи се просто нещо, което си остана „изключителен, но интересен“ епизод в живота. Но сега, докато в паметта й бяха изплували образи — как двете с Тамаки се опипваха през онази нощ, Аомаме усети, че дори докато слиза по брулената от вятъра стълба, една скрита дълбоко в душата й частица се нагрява до червено. И че помни с една необяснима яснота овалната форма на зърната на Тамаки, редките й срамни косми, чаровната извивка на дупето, формата на клитора.
Докато мисълта й прехвърляше тези графични спомени, за празничен фон им служеше унисонът на духовите инструменти от „Симфониетата“ на Яначек. Дланта й галеше чупката в ханша на Тамаки. В началото Тамаки само се изсмя, сякаш изпитваше гъдел. Но смехът й много бързо секна и дишането й се промени. Оркестровата пиеса поначало бе създадена като фанфарно въведение към спортно събитие. Вятърът вее леко над зелените поля на Бохемия в такт с музиката. Аомаме усети как зърната на Тамаки внезапно щръкнаха. Същото се случи и с нейните. След което тимпаните създадоха комплексна музикална структура.
Аомаме се спря и неколкократно тръсна глава. Не му е времето сега за такива мисли. Съсредоточи се върху слизането по стълбата. Но мислите не искаха да си вървят. Образите се редуваха, и то със страхотна яркост. Лятната нощ, тясното легло, уханието на пот. Казаните думи. Чувствата, които не се поддаваха на словесно описание. Забравените обещания, неосъществените мечти. Осуетените копнежи. Порив на вятъра подхвана кичур от косата й и я перна като с камшик по бузата. Очите й се насълзиха от болка. Няколко нови порива бързо изсушиха сълзите.
Кога ли точно се случи това?, запита се. Но времето се обърка като конци в съзнанието й. Праволинейността му се изгуби и то се запреплита напред-назад, наляво-надясно. Един край се заместваше от друг. Не можеше да си спомни неща, които не би трябвало да я затруднят. Сега е април 1984 година. А аз съм родена… а, да… през 1954-та. Дотолкова помня. Датите бяха врязани в паметта й, но щом си ги спомни, загубиха всякакъв смисъл. Вятърът разпиля на всички посоки пред очите й бели картончета с изписани върху тях дати. Хукна да си ги събере обратно, но не успя да насмогне нито на силата на вихрушката, нито на огромния брой на картончетата. Летяха си те: 1954, 1984, 1645, 1881, 2006, 771, 2041… ей така, безсистемно изчезваха всичките й знания, докато стълбищната шахта на умствената дейност се рушеше под краката й.
Аомаме и Тамаки бяха в леглото — заедно, и двете на по седемнадесет години и възползващи се докрай от новодобитата свобода. За пръв път пътуваха заедно, само двете, като приятелки. Дори сам по себе си фактът им действаше възбуждащо. Париха се заедно в минералния басейн на хотела, разделиха си кен с бира от хладилника, загасиха осветлението и си легнаха. В началото просто си играеха, ръчкаха се само на шега, но в един момент Тамаки напипа зърното на Аомаме през тениската, която й служеше за пижама. По тялото на Аомаме сякаш премина ток. След време вече бяха без тениски и гащички, голи в лятната нощ. Докъде ходихме при това пътуване? Не се сещаше. А и нямаше значение. Скоро, без нито една от двете да го бе предложила на глас, се заеха да проучват най-подробно телата си. Гледаха, пипаха, галеха, целуваха, облизваха полу на шега, полу на сериозно. Тамаки бе дребна, пухкава, с едри гърди. Аомаме бе по-висока, жилеста и мускулеста, с по-малки гърди. Тамаки все за диети приказваше, но Аомаме я харесваше такава, каквато си беше.