Аомаме тръгна на втора обиколка. Оглеждаше внимателно всяка ламарина по оградата и я раздрусваше. Както и очакваше, намери едно място, където, изглежда, болтът бе паднал. Направи опит да огъне ламарината първо на едната, после на другата страна. С лека промяна на ъгъла и дърпане навътре успя да открие пролука, която бе достатъчно голяма през нея да се промъкне човек. Бездомниците, изглежда, се прибираха по тъмно да спят под наличния покрив, но от страх да не ги открие някой денем излизаха да търсят храна и да връщат за дребни пари празни бутилки. Аомаме благодари наум на безименните нощни бездомници. И понеже и на нея и се налагаше да се промъква тайно, анонимно зад кулисите на живота в големия град, усети някакво единение с тях.
Клекна и се промуши през тесния процеп, като внимаваше да не закачи на нещо остро скъпото си костюмче и да го скъса. Не защото бе любимото й костюмче, а защото друго освен него си нямаше. Но изключително рядко го обличаше и никога не ходеше на високи токчета. Понякога обаче сегашната й конкретна дейност й налагаше да се облече прилично, така че трябваше много да внимава да не повреди дрешката.
За неин късмет и извън оградата нямаше жив човек. Провери отново външния си вид, възвърна спокойното изражение на лицето си и се отправи към светофара на ъгъла. Пресече шосе 246, влезе в някаква дрогерия, купи си оттам нов чифт чорапи и с позволение от касиерката ги обу в стаичката отзад. Това значително подобри настроението й и премахна останалото в стомаха й неприятно усещане, напомнящо на морска болест. Благодари на продавачката и излезе от магазина.
Трафикът по шосе 246 бе по-натоварен от нормалното; вероятно се бе разчуло, че поради катастрофа е спряно движението по успоредната градска високоскоростна магистрала. Аомаме се отказа да търси такси и реши вместо това да хване от близката станция метрото по линията Токю Шин — Тамагава. Най-сигурно щеше да е. Писнало й беше от попаднали в задръствания таксита.
Докато крачеше към станцията Сангенджая, се размина с някакъв полицай. Високият млад служител на реда се бе забързал устремено нанякъде. Тя се стегна за миг, но онзи гледаше право пред себе си; толкова бързаше, че не му остана време да я погледне. Но при самото разминаване Аомаме забеляза, че в униформата му има нещо особено: кройката бе по-ежедневна, не толкова плътно прилепваща, от по-мека материя, с по-малки ревери, та дори и тъмносиният й цвят леко светлееше. И оръжието му беше различно. Вместо обичайния револвер, зачисляван на японските полицаи, от кръста на този висеше голям пистолет. В страната обаче престъпленията с оръжия бяха толкова редки, че надали полицаят щеше някой ден да участва в масова престрелка; а това означаваше, че един старомоден револвер с шест патрона би трябвало да му е напълно достатъчен. Револверът е просто, евтино, надеждно и лесно за поддържане оръжие. Неизвестно защо обаче, този бе оборудван с последен модел полуавтоматичен пистолет, поемащ шестнадесет деветмилиметрови патрона. „Глок“ или „Берета“, реши тя. Е, как става това? Възможно ли е да са променили полицейските униформи и оръжие, без тя да е разбрала? Немислимо на практика. Та нали тя следеше най-внимателно всеки ден вестниците. Една такава промяна щеше да бъде подробно отразена. Да не говорим колко внимателно бе изучила полицейските униформи. До тази сутрин поне, допреди само няколко часа, полицаите си бяха все още в старите си стегнати униформи, каквито имаха открай време, и носеха старите си прости револвери. В това бе абсолютно сигурна. Много странно.
Аомаме обаче не бе в настроение за задълбочени съждения по въпроса. Имаше пред себе си задача.
Когато влакът стигна до Шибуя16, Аомаме остави мантото си в платено гардеробче, после се упъти по новия си костюм към хотела на „Догендзака“17. Съвсем приличен хотел, нищо особено, но добре обзаведен, чист, с почтена клиентела. На партера му имаше както ресторант, така и квартално магазинче. Близо до гарата. Чудесно местоположение.
Влезе и се отправи директно към дамската тоалетна. За късмет вътре нямаше никого. Първо седна и се облекчи продължително със затворени очи, заслушана в шума, който й напомняше за разбиващи се някъде надалече морски вълни, без да си мисли за нищо конкретно. После застана пред един от умивалниците и старателно изми ръцете си със сапун и вода. Среса се и се изсекна. Извади четка за зъби и набързо си изплакна зъбите без паста. За почистване с копринен конец между зъбите нямаше време. Нито пък значение. Не се подготвяше за среща с гадже. Цапна си леко червило пред огледалото и прекара молива за вежди. Свали сакото, намести сутиена с банелите, оглади бялата блузка и помириса подмишницата си. Не издаваше миризма. После затвори очи и изрецитира обичайната си молитва, чиито думи не значеха нищо. Смисълът им нямаше значение. Важно бе само да ги каже.
16
Сангенджая е втората станция преди крайната — Шибуя. Разстоянието между двете е 3,3 км. — Б.пр.
17
Улица „Догендзака“ в района Шибуя е един от центровете на нощния живот в Токио, прочута с хотелчетата си, в които може да се наеме стая на час. — Б.пр.