Аомаме извади от джоба си парченцето корк и го наниза на иглата. Уви финия инструмент в тънкия плат и го върна в твърдата кутия, която постави на дъното на чантата. После взе от банята кърпа за ръце и избърса всички места в стаята, по които вероятно бе оставила отпечатъци. Най-вече контролното табло на климатика и дръжката на вратата — старала се бе да не пипа нищо друго. Върна кърпата в банята. Сложи чашата и каничката за кафе върху таблата от рум сървиса и я остави в коридора. Така пиколото нямаше да чука, за да ги вземе отвътре, и по този начин щеше да отложи с доста време откриването на трупа. Ако всичко се движеше по план, тялото щеше да бъде открито едва на следващия ден след часа за освобождаване на стаите.
Довечера, като не се яви на съвещанието, може и да му позвънят в стаята, но никой няма да им се обади. Може и да им хрумне да накарат управителя да отключи стаята му, но може и да не се стигне дотам. Каквото и да стане, то ще е в естествения ред на нещата.
Аомаме се изправи пред огледалото в банята да се увери, че облеклото й изглежда нормално. Закопча горното копче на блузката. Не й се наложи да показва цици. Копелето изобщо не я бе погледнало като хората. Какво значение са имали околните за него? Изпробва една полунамръщена гримаса. После оправи косата си, помасажира с върховете на пръстите лицевите си мускули, та да се отпуснат, и хвърли на огледалото очарователна усмивка, която разкри наскоро измитите й бели зъби. Окей, хайде сега от стаята на мъртвеца обратно в действителността. Пренастрой атмосферното налягане. Вече не си хладнокръвен убиец, а усмихната, способна бизнес дама в страхотен костюм.
Открехна вратата, озърна се по коридора да се убеди, че е празен, и се измъкна. Предпочете стълбите пред асансьора. Докато прекосяваше фоайето, никой не й обърна внимание. Изправена стойка, устремен право напред поглед, бърза походка — но не толкова забързана, че да прави впечатление. Беше професионалистка, на практика безупречна. Ако и гърдите ми бяха само малко по-едри, помисли си със съжаление, щях да съм съвсем идеална. Леко смръщване. Майната му, човек работи с това, с което разполага.
Четвърта глава
(Тенго): Щом точно това желаете
Тенго се събуди от звъна на телефона. Фосфоресциращите стрелки на стенния часовник показваха един и нещо през нощта. В стаята, естествено, беше тъмно. И Тенго не се съмняваше, че го търси Комацу. Никой друг не би му звънял в един, и то толкова продължително, докато не вдигне слушалката. Комацу нямаше усещане за време. Обаждаше се по телефона в мига, в който го споходеше някоя мисъл, без да се интересува от часа — дали е посред нощ, или призори. Или дали търсеният не прекарва първата си брачна нощ, или е на смъртното си легло. През яйцевидната глава на Комацу никога не бе минавала прозаичната мисъл, че може да обезпокои някого с обаждането си.
Което не ще рече, че така се отнасяше с всички. Все пак Комацу работеше в една организация, от която получаваше заплата. Изключено бе да се държи така с всички, без изобщо да се съобразява със здравия разум. Можеше всъщност да си го позволи единствено спрямо Тенго. Понеже в представите на Комацу Тенго се явяваше продължение на собственото му аз — някакъв допълнителен крайник. Щом Комацу е станал, трябва да е станал и Тенго. Тенго поначало си лягаше в десет и ставаше в шест и поддържаше един, общо взето, редовен стил на живот. И спеше дълбоко. Но събудеше ли го нещо, после му беше трудно пак да заспи. В това отношение нервите му не издържаха. Сума ти пъти се беше опитал да обясни това на Комацу и го бе умолявал да не му звъни по нощите, така както фермерът се моли на Господ да не му праща ята скакалци, преди да е ожънал.
— Разбрано — обявяваше Комацу. — Край на среднощните търсения. — Но обещанието му никога не пускаше дълбоки корени в съзнанието му. Още първият дъжд ги отмиваше.
Тенго се измъкна от леглото и си проправи път до телефона в кухнята, блъскайки се в разни неща. А безмилостният звън не преставаше.
— Говорих с Фука-Ери — обяви Комацу. Никога не прибягваше до стандартните поздрави, до разните му там „Да не те събудих?“ или „Извинявай, че толкова късно се обаждам“. Адски внушително. Не беше по силите на Тенго да не се възхищава от него.