— Както кажете — рече Фука-Ери.
Тенго отмести към ръба на чинията мидените черупки и понечи да си бодне от лингуините, но нещо го възпря. Фука-Ери взе парченце краставица и внимателно впи зъби в нея, сякаш за пръв път й се случваше да опита подобно нещо.
С вилица в ръка, Тенго я запита:
— Още веднъж: сигурна ли сте, че не възразявате да пренапиша повестта ви?
— Правете каквото искате — отвърна Фука-Ери, след като приключи с краставицата.
— Тоест, както и да го направя, вие няма да възразите?
— Няма да възразя.
— А защо? Та вие изобщо не ме познавате.
Фука-Ери пак сви леко рамене, но нищо не каза.
Двамата продължиха да се хранят безмълвно. Фука-Ери се съсредоточи изцяло върху салатата си. От време на време мацваше по малко масло върху залъче хляб, изяждаше го и посягаше към чашата с вино. Тенго натъпкваше механично лингуините в устата си и изпълваше ума си с най-различни варианти.
Остави вилицата си:
— Право да ви кажа, когато господин Комацу ми подхвърли идеята, помислих си, че е полудял, че няма начин това да стане. И бях на път да му откажа. Но след като се прибрах и поразмислих, усетих как все повече ми се ще да опитам. Ако пренебрегнем етичната страна на нещата, взех да изпитвам все по-силно желание да оставя и свой отпечатък върху вашата повест. Едно… как да ви го опиша… напълно естествено, спонтанно желание.
Или още по-точно глад, а не желание, добави наум Тенго. И както бе предсказал Комацу, глад, който все по-трудно потискаше у себе си.
Фука-Ери нищо не каза, но изгледа Тенго някъде от дълбините на неутралните си красиви очи. Сякаш се мъчеше да проумее изречените от него думи.
— Желаете да преработите повестта — попита.
Тенго я изгледа право в очите.
— Мисля, че да.
В черните ириси на Фука-Ери се мерна слаба мълния, сякаш прожектираха нещо. Или поне така се стори на Тенго.
Той протегна напред ръце, като да държеше във въздуха въображаема кутия. Жестът му нямаше някакво конкретно значение, но се нуждаеше от някакво въображаемо средство, с което да предаде чувствата си.
— Не знам как най-точно да го формулирам, но докато четях и препрочитах „Въздушната какавида“, взе да ми се струва, че и аз виждам онова, което виждате вие. Особено при появата на „човечетата“. Въображението ви притежава някаква особена сила. Абсолютно оригинално е, а и силно заразително.
Фука-Ери постави безшумно вилицата върху чинията си и попи ъгълчетата на устните си със салфетката.
— Човечетата наистина съществуват — изрече тихо.
— Наистина съществуват?
Фука-Ери направи кратка пауза, преди да отговори:
— Като нас двамата.
— Като нас двамата — повтори Тенго.
— Ако се опитате, можете да ги видите.
Стегнатият й изказ беше необичайно убедителен. Всяка отронена от устата й дума се забиваше точно като клин в съзнанието му. Но все още му бе трудно да прецени доколко да я възприема на сериозно. У нея имаше нещо необикновено, сякаш леко й хлопаше дъската. Може би й беше вродено. Току-виж беше станал свидетел на автентичен талант в най-естествената му форма, но и всичко можеше да се окаже преструвка. Интелигентните тийнейджърки често театралничат умишлено ексцентрично и изричат подчертани двусмислия, с цел да объркат слушателя си. Познаваше няколко такива случая, при които бе невъзможно да различиш истинското от играта. Тенго реши да върне разговора им в руслото на реалността — или поне по-близо до действителното.
— Щом нямате нищо против, ще ми се да се захвана още от утре с пренаписването на „Въздушната какавида“.
— Щом точно това желаете.
— Желая го.
— Ще трябва да ви запозная с един човек — каза Фука-Ери.
— Да ме запознаете с някого?
Тя кимна.
— За кого ли може да става дума?
Не обърна внимание на въпроса му.
— Да си поговорите — допълни.
— Не възразявам — рече Тенго. — Щом се налага.
— Свободен ли сте в неделя сутринта — попита тя с равна интонация.
— Свободен съм — каза Тенго.