— Тенго — прошепна Аомаме. — Къде си?
Трета глава
(Тенго): Всички животни бяха облечени в дрехи
Тенго прекарваше следобедите си в болницата при баща си. Сядаше до леглото му, отваряше донесената книга и почваше да чете на глас. След като изчетеше пет страници, правеше кратка почивка, после подхващаше следващите пет. И не подбираше нещо специално, а просто продължаваше онази книга, която сам четеше в момента — била тя роман, биография или нещо в областта на естествените науки. Важното бе да произнася изреченията на глас, а не самото съдържание.
Не знаеше дали бащата изобщо чува гласа му. По лицето на стария нищо не трепваше. Лежеше си там — слаб, нещастен на вид, със затворени очи, сякаш спеше. Не помръдваше хич, а и дишането му не се чуваше. Че диша, можеше да се разбере само ако човек съвсем доближеше ухо или поставеше огледалце под носа му да види дали ще се замъгли. Течността от системата капеше в тялото му, а други капки, от урината, се процеждаха в катетъра. Единствено тези тихи, бавни движения към и от него подсказваха, че е още жив. Периодично някоя сестра го обръсваше с електрическа самобръсначка, после с ножичка със заоблени връхчета подстригваше щръкналите от ушите и носа му косми и оформяше веждите му. Макар да бе в безсъзнание, тези косми си растяха. Докато го гледаше, Тенго започваше да изпитва съмнения дали всъщност има разлика между живия и умрелия. Може пък разликата поначало да не е голяма, мислеше си. Нима не е възможно да сме възприели просто заради самото удобство да твърдим, че подобна разлика съществува?
В три дойде лекарят и уведоми Тенго за най-новото в състоянието на баща му. Обяснението му бе както винаги сбито и не се променяше от единия ден на другия. Промяна не се наблюдаваше. Човекът просто си спеше и животът му полека отмираше. С други думи, смъртта бавно, но неумолимо се приближаваше и медицината бе безсилна да стори каквото и да било повече. Оставете го да си спи най-спокойно — горе-долу до това се свеждаха докторските препоръки.
Привечер се появяваха двама санитари и откарваха Тенговия баща на изследвания. Макар двойките да се сменяха, всеки път се падаха мълчаливи санитари. Може и маските на лицата им да бяха причина за мълчаливостта им, но така или иначе, никога не обелваха нито дума. Един от тазвечерните имаше вид на чужденец — нисък, смугъл и засмян зад маската си. Тенго по очите го позна, че се смее. Усмихна му се и той и му кимна.
След около половин до един час връщаха баща му в стаята. Тенго нямаше никаква представа що за изследвания му правеха. Щом откараха баща му, слизаше в столовата да пие горещ зелен чай и да убие още петнадесетина минути, преди да се качи обратно в болничната стая. И през цялото време таеше надеждата, че като се върне, пак ще завари върху празното легло въздушната какавида със спящата в нея Аомаме като малка. Но всеки път заварваше единствено мрачната стая, миришеща на болен човек, и отпечатъка от тялото му върху празния матрак.
Отиде до прозореца и заразглежда пейзажа. Отвъд градината и моравата бе тъмната редица ветрозадържащи борове, през които до ушите му стигаше плясъкът на вълните. На мощните тихоокеански вълни. Плътен, мрачен звук, като от събрани накуп души, всяка нашепваща своята си история. Сякаш търсеха нови души, които да се присъединят към тях. И нови истории за изслушване.
По-рано, през октомври, Тенго ходи на два пъти за по един ден в почивните си дни до санаториума в Чикура. Хващаше ранния сутрешен експрес. А като стигнеше там, сядаше до леглото на баща си и почваше да му приказва. Но не долавяше и най-малък признак на нещо като отговор. Баща му си лежеше по гръб и спеше дълбоко. Повечето време Тенго гледаше през прозореца. С приближаването на вечерта чакаше нещо да стане, но нищо не се случваше. Слънцето тихо потъваше и в стаята нахлуваше все по-плътен мрак. Накрая Тенго се отказваше, тръгваше си и хващаше последния експрес до Токио.
Може би трябва да проявя повече търпение, рече си веднъж Тенго. Да стоя по-дълго с него. Току-виж се оказало, че не е достатъчно да прекарвам там само следобедите си, а после да си ходя. Вероятно е нужно да му посветя повече време. Нямаше конкретни доказателства, че така стоят нещата, но така ги чувстваше.