След средата на ноември си взе натрупалия се през годините отпуск от школата за зубрене с оправданието, че баща му е в критично състояние и се нуждае от грижите му. Което си беше самата истина. Уреди часовете му да се поемат от бивш негов състудент — един от малцината, с които Тенго поддържаше някаква връзка, макар и само един-два пъти в годината. Дори в математическия факултет, който изобилстваше с всякакви чешити, приятелят му минаваше за особен чешит, но и за ненадминат мозък. След като завърши обаче, не се хвана на редовна работа, нито взе да прави аспирантура, а предпочете да преподава, когато му скимне, математика в частна школа за зубрене за прогимназисти. В останалото време ходеше на речен риболов и правеше каквото си искаше. Но Тенго бе дочул, че всъщност е много кадърен преподавател. Само че му било писнало да е толкова кадърен. А и понеже беше от богато семейство, не му се налагаше зорлем да ходи на работа. Беше замествал Тенго веднъж и курсантите много го бяха харесали. Така че Тенго му се обади, описа му положението си и онзи моментално се съгласи да помогне.
Остана му обаче проблемът с Фука-Ери. Не беше убеден, че най-добрият вариант ще е да остави това наивно момиче самичко задълго в апартамента си. Пък и тя беше тръгнала да се крие, да не я намерят. Затова й постави директно въпроса:
— Ще съумееш ли да се оправиш сама тук за известно време? Или предпочиташ временно да се пренесеш другаде?
— Ти къде отиваш — попита го със сериозен поглед Фука-Ери.
— В котешкия град — обясни й Тенго. — Баща ми още не идва в съзнание. Отдавна спи дълбоко. Лекарите смятат, че не му остава много.
Но дума не обели за появата на въздушната какавида в болничната стая през онази вечер. И че в нея спеше Аомаме като малка. Нито за това как въздушната какавида приличаше точно — до най-дребната подробност — на описанието в повестта на Фука-Ери. И как той тайно се надява пак да му се яви.
Фука-Ери присви очи, стисна устни и се втренчи в Тенго, все едно четеше написано със съвсем ситни йероглифи послание. Той почти несъзнателно докосна лицето си, но там май нищо не пишеше.
— Добре — каза тя след време и кимна неколкократно. — За мен не се притеснявай. Ще остана у дома. — И след като поразмисли, добави: — Засега няма никаква опасност.
— Засега няма никаква опасност — повтори Тенго.
— Не се притеснявай за мен — каза пак тя.
— Всеки ден ще ти се обаждам.
— И гледай да не останеш в котешкия град.
— Ще внимавам — рече той.
Тенго купи достатъчно провизии от супермаркета, та на Фука-Ери да не й се налага да пазарува. Все лесни за приготвяне неща. Ясно му бе, че тя няма нито уменията, нито желанието да готви кой знае колко. А и никак не му се щеше, като се върне след две седмици, да завари хладилник пълен със скапана, развалена храна.
Нахвърля в една пътна чанта дрехи и тоалетни принадлежности, няколко книги, химикалки и листове. И както винаги хвана експреса от токийската гара, прехвърли се на местния пътнически влак на Татеяма и слезе на Чикура. Отби се до павилиона за туристическа информация пред гарата да си намери сравнително евтин хотел. И тъй като активният туристически сезон бе свършил, никак не му бе трудно да наеме стая в един прост пансион в японски стил, посещаван най-вече от риболовци. Тесничката, но чиста стая ухаеше на ново татами3. От прозореца на втория етаж се виждаше рибарският пристан. А и таксата за стаята, включваща и закуска, бе по-евтина, отколкото очакваше.
— Не знам колко дълго ще стоя — рече Тенго, — но ще ви предплатя за три дни.
Собственичката на пансиона не възрази. Заключвали главния вход вечер в единадесет и не било редно да вкарва жена в стаята си, намекна му тя по заобиколен път. Което му се стори съвсем приемливо.
След като се настани, се обади в санаториума. Съобщи на сестрата (онази на средна възраст, която вече познаваше), че би желал да посети баща си към три, и попита дали ще е удобно.
— Съвсем — отвърна му тя. — Господин Кавана така или иначе само спи.
Така се занизаха Тенговите дни в „котешкия град“ край морето. Ставаше рано, излизаше на разходка по брега, наблюдаваше как рибарските лодки влизат и излизат от пристанището и се връщаше да закуси в пансиона. Закуската бе винаги една и съща: сушена риба с пържени яйца, нарязан на четвъртинки домат, сушено водорасло с подправки, супа мисо с миди шиджими и ориз; но незнайно защо всяка сутрин му се услаждаше. След закуска сядаше на малкото бюро и пишеше. Отдавна бе изоставил писането и сега изведнъж усети колко му е приятно да ползва автоматичната си писалка. Трудът в непозната обстановка, далече от привичното му ежедневие, му действаше освежаващо. Двигателите на влизащите в пристанището рибарски лодки боботеха монотонно и звукът галеше ухото му.
3
Традиционна японска подова настилка от оризова трева, покрита с плетена разперена дзука (Juncus effusus), с различни стандартни размери според региона. В района на Токио едно татами е 88/176/6 см. Обикновено площта на стаите в японските домове се измерва с броя на татамите, с които е застлан подът. Шест татами например са приблизително равни на 10 кв.м. — Б.пр.