Светкавиците навън постепенно се усилваха и за известно време пътят бе окъпан в зелена светлина, но отникъде не се чуваше гръмотевичен тътен. Може и да е имало гръмотевици, но той се чувстваше разконцентриран. Сякаш не бе способен да ги чуе. По пътя се стичаха рекички дъждовна вода. Клиентите преджапваха през водата и един по един влизаха в магазина.
Приятелят му се извърна и се облещи. После, странно защо, млъкна. Настана внезапна бъркотия и клиентите се втурнаха напред, та от натиска им стана почти невъзможно да дишат.
Някой се закашля. Изглежда, се беше задавил с парче храна. Кашлицата му бе особена, по-скоро хремава, като на куче.
Изведнъж присветна силно и освети цялата вътрешност на магазина и хората върху пръстения под. И се разнесе мощен гръм, който насмалко да разцепи покрива.
Той се изправи изненадан, а тълпата около входа се извърна като един срещу него. И едва сега той забеляза, че лицата им са като на животни — не беше сигурен дали са като на кучета, или като на лисици — и че всички животни бяха облечени в дрехи, а някои бяха изплезили дългите си езици и се облизваха.
Тенго спря да чете и погледна лицето на баща си:
— Край — рече. На това място разказът свършваше. Никаква реакция. — Е, как ти се видя?
И пак очакваната пълна липса на реакция от баща му.
В някои случаи му прочиташе онова, което бе написал преди обяд. А след прочитането му пренаписваше с химикалка онези части, от които не бе доволен, и препрочиташе презаписаното. И ако пак не му харесаше, пренаписваше го отново и пак прочиташе новия вариант.
— Преработеният вариант е по-добрият — казваше на баща си, сякаш се надяваше на одобрението му.
Но, както можеше да се очаква, баща му не изразяваше мнението си. Нито казваше, че сега е по-добре, нито че предишният вариант по му е харесал, нито че между двата няма кой знае каква разлика. Клепачите си оставаха затворени върху хлътналите му очи като тъжна къща със спуснати плътни кепенци.
Понякога Тенго ставаше от стола, протягаше се, отиваше до прозореца и се заглеждаше в пейзажа. След няколко облачни дни най-сетне заваля. Продължителният дъжд придаде на ветрозадържащата гора мрачен, тежък вид. Вече изобщо не чуваше вълните. И вятър нямаше; единствено дъжд, който падаше вертикално от небето. През дъжда прелетя ято черни птици. И сърцата на птиците бяха и черни, и влажни. И вътре в стаята беше влажно. Всичко беше влажно — и възглавниците, и книгите, и бюрото. Но неусещащ ни времето, ни влагата, ни вятъра, ни шума на вълните, баща му си лежеше в непрекъснатата си кома. Парализата го бе обгърнала като милостива плащаница. След кратката почивка Тенго пак зачете на глас. Нищо друго не му оставаше във влажната тясна стая.
Когато му омръзна да чете на глас, млъкна и се заседя загледан във формата на спящия си баща. Напъна се да си представи какво ли му минава през главата. Що за съзнание се крие в нея — в най-скритите части на инатестия му череп, приличащ на стара наковалня? Или нищо за криене не е останало? И е заприличала на запустяла къща, от която всички вещи и уреди са изнесени и не е останала и следа от някогашните й обитатели? Дори така да беше, все някой спомен би трябвало да е останал като драскотина по стените и тавана. Култивираните толкова продължително неща не изчезват току-така в нищото. Докато баща му си лежи върху простото легло край брега, какво му пречи в същото време да е заобиколен от невидими за останалите сцени и спомени в неподвижната тъмнина на някоя задна стая в собствената му празна къща?
Влизаше младата сестричка с румените бузки, усмихваше се на Тенго, после премерваше температурата на баща му, проверяваше колко течност е останала в системата и измерваше количеството на отделената урина. Записваше всички данни върху клипборда си. Действията й бяха автоматизирани и чевръсти, като предписани от наръчник с инструкции. Тенго наблюдаваше поредицата от движенията й и се питаше как ли се чувства тя, прекарваща живота си в този крайморски санаториум в грижи за сенилни старци с мрачни прогнози. Беше млада и здрава на вид. Талията и гърдите й бяха стегнати, но обилни под колосаната престилка. По гладката й шия лъщяха златисти косъмчета. На пластмасовата табелчица на ревера й пишеше „Адачи“.
Какво ли я е довело на това далечно място, където над всичко виси забравата и безразличната смърт? От пръв поглед си личи, че е способна и трудолюбива сестра. Все още много млада и доста ефикасна. Защо ли не си е намерила работа в някоя друга област на здравеопазването — нещо по-живо и привлекателно? Защо тъкмо на това тъжно място тук се е навряла? На Тенго му трябваше да установи както причината, така и историята й. Усещаше, че ако я попита, тя ще му отговори най-откровено. Но най-добре ще е да не се заплесва по нея — все пак се намира в „котешкия град“. И някой ден ще му се наложи да се качи на влака и да се върне в света, от който е дошъл.