Известно му бе и че не са много жените, които умират от болест на тридесет и шест годишна възраст. Не че не се случваше. Независимо от възрастта и от благословения им произход, хора се разболяват внезапно и умират — от рак, от тумор в мозъка, от перитонит, от остра пневмония. Човешкото тяло е нещо крехко. И все пак, за да се влее в редиците на мъртвите една заможна тридесет и шест годишна жена, най-вероятно се дължеше не на естествена смърт, а на нещастен случай или на самоубийство.
Добре, да разсъдим, рече си Ушикава. По прословутия „закон на бръснача на Окам“6 да потърсим най-простото възможно обяснение. Да елиминираме всички ненужни фактори, да сведем всичко до една логична линия и тогава да огледаме положението.
Да речем, че дъщерята на вдовицата не е починала от болест, а се е самоубила. При тази мисъл Ушикава потри ръце. За човек с пари и влияние не би било никак трудно да превърне едно самоубийство в смърт, причинена от болест. Да направим още една стъпка и да предположим, че дъщерята е била жертва на домашно насилие, изпаднала е в депресия и е сложила край на живота си. Не е никак невъзможно. Всеизвестно е, че някои членове на така наречения елит са отвратителни личности, с тъмни, извратени наклонности, сякаш са поели повече от полагащия им се мрак.
И ако това наистина е било така, какво би направила възрастната вдовица? Нима ще реши, че това е пръстът на съдбата и ще остави нещата на самотек? Надали. По-скоро ще потърси да си отмъсти по подходящ начин на силата, която е тласнала дъщеря й към несвоевременната й кончина. Ушикава усещаше как вдовицата му става все по-ясна и по-ясна. Очертаваше се като смела, умна жена, с визия и силна воля. И не би пестила нито пари, нито влияние, за да си отмъсти за загубата на обичаното дете.
Нямаше начин да установи как в действителност е отмъстила на зет си, тъй като той буквално се беше изпарил. Съмняваше се, че вдовицата е стигнала дотам да му отнеме живота. Но нямаше и капка съмнение, че е предприела някакво решително действие. И никак не му се вярваше да е оставила някаква диря.
Колкото и да нямаше доказателства, умозаключенията му бяха съвсем смислени. Освен това теорията му изясняваше и ред въпроси. Ушикава облиза устни и пак потърка енергично длани. Оттук нататък обаче нещата почваха да стават мъгляви.
За да възвиси желанието си за отплата, вдовицата създава своя приют, превръща го в нещо по-полезно и положително. После в спортния клуб, където членува, се запознава с младата инструкторка Аомаме и по някакъв начин — неизвестно какъв точно — сключва с нея тайно споразумение. И след педантична подготовка Аомаме получава достъп до апартамента в хотел „Окура“, където убива Вожда. Начинът, по който го е убила, продължава да е неясен. Не е изключено Аомаме да притежава някаква особено ефикасна техника за убийство. В резултат на която охраняваният от двама изключително предани и кадърни бодигардове Вожд намира смъртта си.
Дотук нишките, свързващи предположенията му, издържаха що-годе; но когато работата опреше до това да свърже Вожда на Сакигаке с Центъра за жертвите на домашно насилие, Ушикава увисваше напълно. Мисловният му процес се сблъскваше с някакво препречващо пътя му препятствие и един изключително остър бръснач прерязваше всичките нишки до една.
На този етап от Сакигаке искаха от Ушикава отговор само на два въпроса: кой е замислил убийството на Вожда и къде е Аомаме.
Първоначалното проучване на Аомаме бе извършено от Ушикава. Не бе открил нищо подозрително около нея. И все пак Вожда издъхва, след като тя си тръгва. И веднага след това изчезва и самата Аомаме. Пуф! — като отнесено от вятъра облаче дим. От Сакигаке трябва да му бяха много ядосани, че не я е проучил достатъчно.
А проучването му както винаги бе безупречно. Както спомена на Нула номер, Ушикава не оставяше нищо на случайността. Можеше да го упрекнат, че не се е добрал предварително до разпечатките от телефонните й разговори, но до такива неща Ушикава прибягваше само когато надушеше нещо изключително подозрително. А доколкото бе успял да заключи от щателното си проучване, около Аомаме нямаше нищо подозрително.
6
Occam’s Razor (англ. — „бръсначът на Окам“) е най-разпространеното наименование на принципа за простотата в науката, според който от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. Това правило е наречено на името на францисканския монах Уилям от Окам (William of Ockham, живял ок. 1280/1285–1349), но идеята е много по-стара. Терминът „бръснач на Окам“ се появява за пръв път през XIX век в трудовете на английския математик Уилям Хамилтън. — Б.пр.