Ушикава не изпитваше никакво желание от сектата да са му постоянно ядосани. Независимо че му плащаха добре, все пак си бяха опасни типове. Самият той бе сред малцината, които знаеха как са се отървали тайно от тялото на Вожда, и това го превръщаше в потенциален пасив. Така че му се налагаше спешно да изрови нещо конкретно, с което да им докаже, че е ценен ресурс, който си заслужава да бъде оставен жив.
Нямаше никакво доказателство, че старата вдовица от Адзабу има нещо общо с убийството на Вожда. Засега всичко си оставаше в сферата на предположенията. Но в същото време бе убеден, че онази резиденция с разкошните си върби крие някаква дълбока тайна. Подсказваше му го обонянието, а задачата му бе да изкара истината наяве. Което нямаше да е никак лесно. Мястото се охраняваше сериозно, с участието на професионалисти.
Якудза?
Нищо чудно. Бизнесмените в областта на недвижимите имоти често влизат в тайни преговори с организираните престъпни групировки якудза. Запечеше ли се някоя сделка, веднага викаха якудза на помощ. Не би се учудил, ако и старата вдовица се е възползвала от влиянието им. Макар лично на него да му се струваше изключено — вдовицата бе прекалено благовъзпитана, че да си има работа с такива хора. Пък и трудно си представяше как ще използва тъкмо якудза, за да опази жени, които са жертви на домашно насилие. Най-вероятно си е създала неин си апарат за сигурност и плаща от джоба си. И впоследствие е усъвършенствала тази своя система за сигурност. Колкото и скъпо да й излиза, най-малко тя би страдала от недостиг на средства. А пък системата й би могла да приложи и насилие, когато възникне нужда.
Ако хипотезата му беше вярна, това означаваше, че Аомаме трябва да се бе скрила някъде много надалече с помощта на старата вдовица. Нищо чудно да се бе сдобила и с ново лице. В такъв случай старателното разследване, предприето от Ушикава, бе изключено да я открие.
Единственото, което му оставаше на този етап, е да се напъне да открие още сведения за вдовицата. Да се надява, че ще налучка жила, която ще му донесе нещо ново и за местонахождението на Аомаме. Можеше и да успее, но можеше и да се провали. Ушикава обаче разчиташе на силните си страни: острото обоняние и упоритостта си. Захапеше ли нещо, никога не го пускаше. Като не броим това, рече си, какви други мои качества заслужават да се споменат? Изобщо имам ли и други качества, с които да се гордея?
Нито едно, отговори си сам Ушикава, убеден в правотата си.
Пета глава
(Аомаме): Колкото и да пазиш тишина
На Аомаме не й беше никак трудно да живее под ключ, да води монотонен, самотен начин на живот. Всяка сутрин ставаше в шест и тридесет и изяждаше непретенциозна закуска. После прекарваше цял час в пране, гладене и забърсване на пода. И всяка сутрин правеше по час и половина яки тренировки на изпратеното й от Тамару оборудване. Като инструктор по фитнес знаеше много добре кой мускул от колко стимулиране се нуждае всеки ден — кое натоварване му е полезно и кое — излишно.
Обядът й се състоеше най-вече от зелена салата и плодове. Следобедите прекарваше в четене, седнала на дивана, или в кратка дрямка. Вечер посвещаваше около час на приготвянето на вечерята и обикновено свършваше преди шест. Щом слънцето се скриеше, излизаше на балкона, сядаше на стола и наблюдаваше детската площадка. И си лягаше в десет и тридесет. Дните й бяха еднообразни, но така и не изпитваше скука.
Поначало не беше особено общителна, така че не й беше проблем да прекарва дълги периоди, без да се среща или разговаря с други хора. Още в основното училище рядко приказваше със съучениците си. И по-точно казано — никой не я заговаряше, освен когато беше неизбежно.
В сравнение със суровото й детство това, да се е усамотила в симпатично апартаментче и да няма с кого да си приказва, си беше нищо. Много по-леко — и по-естествено — й идеше да мълчи, когато бе сама, отколкото когато всички останали около нея бъбреха. Пък си имаше и четиво: подхванала бе изпратените й от Тамару томове на Пруст. На ден изчиташе не повече от двадесет страници. Поглъщаше всяка дума старателно, с желанието да вникне докрай в съдържанието. Щом свършеше главата, преминаваше на друго четиво. А вечер преди лягане задължително прочиташе и няколко страници от „Въздушната какавида“ — Тенговата творба, която й бе станала нещо като наръчник за живота през 1Q84-та.