И слушаше музика. Възрастната вдовица й бе пратила кутия касети с класика: симфонии на Малер, камерни пиеси на Хайдн, клавирни творби на Бах и други подобни. По специална нейна молба беше включена и касета с Яначековата „Симфониета“, която си пускаше по веднъж на ден по време на мълчаливите си тренировки.
Есента беше в разгара си. Аомаме имаше чувството, че тялото й постепенно става прозрачно. Полагаше всички усилия да се разтоварва от мисли, макар да се оказа невъзможно да държи мозъка си съвсем бездеен. Природата не понася вакуума. Но поне се бе освободила от всякаква омраза. Не й се налагаше повече да мрази съученици и учители. Вече не беше едновремешното безпомощно дете и никой не я насилваше да практикува определена религия. Нито да мрази мъже, които малтретират жените си. Предишният гняв, който се надигаше като приливна вълна в душата й — онова напрежение, което понякога я караше да блъска с юмруци по първата изпречила й се стена, — бе изчезнал неусетно. Не намираше обяснение, но бе факт, че тези й чувства вече липсваха. За което бе благодарна. Не желаеше, доколкото бе възможно, никога повече да й се налага да причинява болка някому. Както не желаеше и на себе си да я причини.
Ако не можеше да заспи, мислеше си за Тамаки Оцука и Аюми Накано. Щом затвореше очи, спомените как ги бе прегръщала до себе си нахлуваха. И на двете кожата бе мека, сияйна, а телата — топли. Нежни, здрави тела, с кипяща млада кръв, с редовен, благословен пулс. Усещаше пак леките им въздишки и кикота. Нежните пръсти, втвърдените зърна, гладките бедра… Но и двете вече ги нямаше на този свят.
И тъгата заливаше сърцето на Аомаме като тъмна, мека вода — безшумно и без предупреждение. В такива моменти най-ефикасната противоотрова бе просто да прекъсне потока от тези спомени и да си мисли единствено за Тенго. Да се съсредоточи, да си спомни допира на десетгодишното момче, чиято ръка бе държала за един мимолетен миг. След което извикваше от паметта си спомена за седналия на върха на пързалката тридесетгодишен Тенго. И си представяше как би се чувствала в обятията на едрите му мощни ръце.
Та аз почти можех да го докосна.
И ако следващия път протегна ръка, току-виж наистина съм успяла да го докосна. Затваряше очи в тъмното и се потапяше в тази възможност. И се отдаваше на копнежа си.
Ами ако изобщо не го видя повече? Нещата бяха далеч по-прости, когато помежду им не съществуваше действителна допирна точка. Докато срещата със зрелия Тенго бе само мечта, абстрактна хипотеза. Но сега, след като със собствените си очи бе видяла истинския Тенго, присъствието му бе станало по-конкретно, по-мощно от всякога. Задължително трябва да го види. И да се озове в прегръдката му, да я гали по цялото й тяло. Самата мисъл, че това може и да не стане, буквално разкъсваше на две и душата, и тялото й.
Май трябваше да изстрелям деветмилиметровия куршум в черепа си там, пред тигъра от рекламата на „Есо“. Та сега да не ми се налага да живея с това чувство на мъка и болка. Но нещо я бе възпряло да дръпне спусъка. Чула бе глас. Някой много отдалече я зовеше по име. Може пък да успея пак да го видя, си бе помислила тогава — а щом мисълта се загнезди в нея, почувства се длъжна да остане жива. Нямаше друг избор, независимо доколко са били верни думите на Вожда, че ако остане жива, ще постави самия Тенго в опасност. Усетила бе непоносимо силен прилив на жизнени сили, който не се побираше в рамките на логичното. В резултат на което сега изгаряше от неутолимото желание да е с него; от неутолима жажда и от предчувствието за безнадеждност.
Изведнъж осъзна и друго. Ето това означава да продължаваш да живееш. Получи ли човек надежда, тя му служи за гориво, за пътеводен знак в живота. Без надежда няма живот. Сърцето й се сви при тази мисъл, сякаш всяка кост в тялото й заскърца и пропищя.
Седна до масата и взе пистолета. Дръпна назад затвора, да зареди патрон в цевта, изтегли с палец ударника и го напъха в устата си. Само още мъничко натиск с показалеца — и цялата тази мъка ще изчезне. Само още мъъъничко. Само един сантиметър. Не, и пет милиметра ще ми стигнат да се пренеса в един тих свят без тревоги. Болката ще трае не повече от миг. А след това — блаженото нищо. Затвори очи. Насреща й се хилеше тигърът на „Есо“ от билборда с маркуч в ръка. Вкарай тигъра в резервоара.
Извади твърдата цев от устата си и бавно завъртя глава.