Не мога да умра. Та нали пред балкона ми е детската площадка. Пързалката е там и докато имам надеждата, че Тенго пак ще се появи, няма да мога да дръпна този спусък. Тъкмо тази перспектива я отдръпна назад от ръба на пропастта. В сърцето й една врата се затвори, но се отвори друга — тихо, безшумно. Аомаме пак дръпна затвора, изхвърли патрона, постави предпазителя и положи пистолета обратно върху масата. Когато затвори очи, усети в мрака нещо — бледо сияние, което с всяка секунда отслабваше. Нямаше представа какво е.
Седна на дивана и се съсредоточи върху „На път към Суан“7. Представяше си описаните в книгата сцени и се мъчеше да прогони от главата си всички други мисли. Навън заваля студен дъжд. По радиото бяха съобщили, че ръмежът ще трае до следващата сутрин. Някакъв фронт се бе задържал на Тихия океан — като самотен човек, дълбоко замислен, неусещащ хода на времето.
Тенго няма да дойде, мина й през ум. Небето бе покрито от край до край с плътни облаци, които закриваха луната. Но това вероятно нямаше да й попречи да излезе пак на балкона с чаша горещо какао и да наблюдава детската площадка. Да държи близо до себе си бинокъла и пистолета, да се облече прилично, че да може да хукне навън, ако се наложи, и да не откъсва очи от пързалката под дъжда. Друго по-смислено действие за нея нямаше.
В три следобед някой позвъни от входа на блока. Аомаме не му обърна внимание. Изключено бе някой да й идва на гости. Беше сложила да кипне вода за чая, но за всеки случай спря газта и се ослуша. Звъненето се повтори три-четири пъти, после спря.
След пет минути пак се позвъни. Само че този път на входната врата на апартамента й. Онзи, който я търсеше, бе успял да влезе и сега се намираше пред вратата й. Или е влязъл след някой друг обитател на блока, или е позвънил другиму и го е увещал да го пусне. Аомаме застина неподвижно. Дойде ли някой, в никакъв случай не отваряй, посъветвал я бе Тамару. Сложи райбера и не издавай и гък.
Звънецът иззвъня поне десет пъти. Малко възмножко дори за упорит продавач на стока. Такива обикновено се отказваха след третото позвъняване. Със затаен дъх чу как онзи взе да удря по вратата с юмрук. Не особено силно, но раздразнението на тропащия се усещаше.
— Госпожице Такаи… — чу се тихият глас на мъж на средна възраст. — Моля ви, отворете, госпожице Такаи!
„Такаи“ бе фалшивото име върху пощенската й кутия.
— Госпожице Такаи, знам, че моментът е неподходящ, но трябва да ви видя. Моля ви се!
Мъжът млъкна за миг, като да чакаше отговор. Но като не получи такъв, задумка пак по вратата, този път по-силно.
— Знам, че сте си у дома, госпожице Такаи, така че да не губим време. Отворете ми. Знам, че сте вътре и ме чувате.
Аомаме взе пистолета от масата и свали предпазителя. Уви оръжието в хавлиена кърпа и стисна дръжката.
Нямаше представа кой може да е онзи отвън, нито какво иска. Гневът му май беше насочен към нея — без тя да си има и понятие защо — и настояваше тя да му отвори. Естествено, в това й положение тя нямаше ни най-малкото желание да го послуша.
Думкането най-сетне престана и гласът на мъжа отекна по коридора:
— Госпожице Такаи, дошъл съм за абонаментната ви такса за Ен Ейч Кей. Точно така, добрата стара Ен Ейч Кей. И знам, че сте си у дома. Усещам го, колкото и тишина да пазите. Това ми е работата от сума години. Чувствам кога човекът наистина не си е у дома и кога само се прави, че го няма. Дори и идеална тишина да пази, пак има по какво да позная. Човек диша, сърцето му бие, стомахът му продължава да смила храната. Знам, че сте вътре, госпожице Такаи, и че чакате да се предам и да си тръгна. Нямате намерение нито да ми отваряте, нито да ми отговаряте. Защото не желаете да си платите абонаментната такса.
Гласът му бе по-висок, отколкото беше необходимо, и отекваше из цялата сграда. Тъкмо това, целеше онзи: да произнася толкова силно името на човека, че да го накара да се чувства подигран и посрамен. Та и другите му съседи да си правят сметката. Аомаме обаче пазеше абсолютна тишина. Не възнамеряваше да отваря. Остави пистолета на масата. Но за всеки случай не му постави предпазителя. Току-виж онзи само се прави на инкасатор от Ен Ейч Кей. Седна на стола и впери поглед във входната врата.
Щеше й се да се прокрадне до вратата и да надникне през шпионката да види що за човек е онзи. Но не посмя да помръдне. Най-добре да не предприема нищо ненужно — след време ще му омръзне и ще се махне.
Мъжът обаче май се накани да й изнесе цяла лекция.