Съблече се и си взе душ. Най-старателно се изтърка под горещата струя. След като се подсуши и си облече чисти дрехи, се почувства малко по-добре. Лепкавото усещане го нямаше. Седна на дивана и допи чая си. После направи опит да почете, но думите й убягваха. В паметта си чуваше фрагменти от мъжкия глас:
„И си мислите, че цял живот ще можете да се криете безнаказано от мен. Ами, опитайте, щом толкова настоявате. Колкото и да пазите тишина, все някой ден някой ще ви намери.“
Тръсна глава. Онзи явно плещеше каквото му дойдеше наум, колкото да накара другия да се почувства зле. Та той нищо не знае за мен — нито какво съм сторила, нито защо съм тук. И въпреки това сърцето й не спираше да думка.
Колкото и да пазите тишина, все някой ден някой ще ви намери. В думите на инкасатора сякаш се съдържаше нещо злокобно. Може и съвпадение да е, мина й през ум, но този човек знаеше какво точно да каже, че да ме извади от равновесие. Аомаме се отказа от четенето и се опъна на дивана със затворени очи.
Къде си, Тенго?, чудеше се. После го изрече и на глас:
— Къде си, Тенго?
Веднага ме намерѝ. Преди да ме е намерил някой друг.
Шеста глава
(Тенго): Чувствам, палци ме сърбят
Тенго водеше напълно подреден живот в крайморското градче. Щом ежедневието му наложи определена схема, започна да полага всички усилия, за да не се отклонява от нея. Сам не знаеше защо го върши, но имаше чувството, че е важно. Правеше сутрешната си разходка, работеше върху романа си, после отиваше в санаториума при баща си и му четеше каквото му попаднеше. След което се връщаше в стаята си и си лягаше. Дните се нижеха един след друг с монотонния ритъм на песните на засяващите ориз селски стопани.
Минаха няколко топли нощи, последвани от няколко неочаквано студени. Есента направи крачка напред, после отстъпи, но все пак продължаваше своя ход. Промяната в сезоните обаче не причини никаква промяна в Тенговия живот — той просто се стараеше всеки нов ден да е повторение на предишния. Налагаше си да е невидим наблюдател, да е тих, да свежда присъствието си до един минимум, да чака безмълвно да дойде въпросното време. Колкото повече дни минаваха, толкова разликата помежду им ставаше все по-малка. Измина седмица, после десет дни. Но въздушната какавида така и не се явяваше. Докато правеха изследванията на баща му всеки следобед, върху леглото му оставаше малката жалка вдлъбнатина с човешка форма.
Дали пък не е било еднократно явление?, мислеше си Тенго с прехапана устна, докато седеше в стъмващата се стаичка. Специално откровение, което никога повече няма да се повтори? Или просто съм видял илюзия? Никой не му отговори. До ушите му стигаше единствено ревът на далечното море и преминаващият през ветрозадържащите борове вятър.
Тенго изобщо не бе убеден, че постъпва правилно. Ами ако се окажеше, че безсмислено е пропилявал времето си тук, в тази стая в санаториума в отдалечения от Токио град? Но дори и така да беше, струваше му се, че не бива да си тръгне. Та нали тъкмо в тази стая му се яви въздушната какавида със спящата фигура на малката Аомаме на бледата й светлина? Нима не я беше докоснал? И еднократно събитие да се окажеше, та дори и само мигновена илюзия, най-добре щеше да е да остане колкото се може повече и да трасира с окото на ума сцената, на която бе станал свидетел.
След като разбраха, че няма да се връща в Токио, сестрите станаха много по-дружелюбни. Намираха пролуки в графика си и се отбиваха да разменят по някоя приказка. Останеше ли им свободно време, идваха в стаята му да си поговорят. Черпеха го с чай и сладки. В грижите по баща му се редуваха две сестри — госпожа Омура, която бе на около тридесет и пет (онази с химикалката в кока), и госпожица Адачи, с румените бузки и конската опашка. Госпожа Тамура — сестрата на средна възраст с металните рамки на очилата — обикновено стоеше на рецепцията, но ако закъсаха за работна ръка, и тя се включваше в грижите по баща му. И трите сякаш проявяваха личен интерес към Тенго.
Като се изключи онзи специален час около залез-слънце, Тенго разполагаше с много свободно време и разговаряше на какви ли не теми с тях. Макар срещите им да приличаха повече на сеанси с въпроси и отговори: сестрите го разпитваха за живота му, а той им отговаряше максимално откровено.