И те му разправяха за себе си. И трите били от тукашния край, постъпили в сестринското училище след гимназията и станали медицински сестри. И на трите работата в санаториума им се струвала монотонна и скучна, работното време — дълго и с много извънредни часове, но поне имали късмета да работят в родния си град. Пък и работата не била толкова напрегната, колкото в някоя обща болница, където ежедневно се водела борба на живот и смърт. В санаториума възрастните хора губели постепенно паметта си и умирали, без всъщност да осъзнават какво става с тях. Почти нямало кръв, а и персоналът гледал да облекчи страданията им. Никого не докарвали посред нощите с линейки, нито после се разправяли с опечалени хлипащи роднини. Цените тъдява били ниски, така че заплатите напълно им стигали, макар да не били от най-високите. Съпругът на госпожа Тамура — онази с очилата — загинал в катастрофа преди пет години, та живеела с майка си в един близък град. Госпожа Омура — с химикалката в кока — имала две момченца и съпруг, който карал такси. Младата госпожица Адачи живеела в апартамент в покрайнините на града със сестра си, която била три години по-голяма и работела като фризьорка.
— Толкова сте добър, Тенго — каза госпожа Омура, докато сменяше инфузионната торбичка. — Не знам друг да е идвал така като вас да чете на изпаднал в безсъзнание пациент.
На Тенго му стана неудобно от похвалата:
— Ами, имах доста натрупал се отпуск. Пък и надали ще се застоя дълго.
— Колкото и свободно време да имат хората, никой не идва тук с желание. Не знам дали е редно така да говоря, но нашите пациенти не подлежат на оздравяване. А с течение на времето това действа все по-потискащо на близките им.
— Мен баща ми ме помоли да му чета. Нямало значение какво. Каза го доста отдавна, докато все още беше в съзнание. Пък и след като няма какво друго да върша, най-добре е да съм тук.
— И какво му четете?
— Каквото се случи. Хващам книгата, която чета аз в момента, и почвам да му чета от там, докъдето съм стигнал.
— И какво четете в момента?
— „Извън Африка“ на Исак Динесен.
— Не съм я чувала — поклати глава сестрата.
— Написана е през 1937 година. Динесен е датчанка. Омъжила се за швед благородник и отишли да живеят в Африка в навечерието на Първата световна война. Създали си плантация. После се развели и тя останала сама да ръководи плантацията. В книгата си описва какво е преживяла през тези години.
Сестрата премери температурата на баща му, записа я в таблицата, после пак пъхна химикалката в кока си и прибра кичурите зад ушите си.
— Може ли да поседна да послушам как му четете? — попита.
— Не знам дали ще ви хареса — отвърна Тенго.
Тя седна на една табуретка и кръстоса нозе. Бяха яки, месести, но добре оформени.
— Вие си четете, все едно ме няма.
Тенго зачете бавно от мястото, докъдето беше стигнал. Беше пасаж от онези, които най-добре се четат бавно. Както бавно минава времето през африканския пейзаж.
Когато в Африка започнат дъждовете през март, след четири месеца сухи горещини, избуяването на растенията, свежестта и стелещият се навсякъде техен аромат са поразителни.
Но фермерът не се радва и не смее да повярва в щедростта на природата, а се ослушва с ужас да чуе спад в рева на изливащия се дъжд. Водата, която сега почвата пие, ще трябва да стигне на фермата с всичките й зеленчуци, животни и хора през предстоящите четири бездъждовни месеца.
Прекрасна гледка се наблюдава, когато пътищата из фермата са се превърнали във водни потоци и фермерът гази из калта с пеещо сърце към разцъфналите и капещи кафеени насаждения. Но по някое време посред дъждовния сезон вечерните звезди се показват през изтънелите облаци; тогава фермерът излиза пред дома си и втренчва поглед нагоре, сякаш се провесва от небето да издои още малко дъждец. И се провиква към небето: „Дай ми колкото трябва, че и отгоре. Виж, заголил съм ти сърцето си и няма да те пусна, ако не ме благословиш. Удави ме, ако щеш, но не ме убивай с капризите си. Без coitus interruptus8, о, небеса!“.
— Coitus interruptus? — смръщи се сестрата.
— Тя е много пряма в езика си.
— Е, да, но прекалено графично се изразява за пред Бога.