— Напълно съм съгласен — рече Тенго.
Понякога някой прохладен, безцветен ден през месеците след дъждовния сезон напомня за марка мбая — лошата година, годината на голямата суша. През ония времена пастирите от племето кикую пасяха кравите си около къщата ми и едно момче кавалджийче понякога изсвирваше една кратка мелодийка. Оттогава, колкото пъти чувам тази мелодия, винаги си спомням за миг цялата ни преживяна мъка и отчаяние. Поела е в себе си соления вкус на сълзите. Но в същото време съвсем неочаквано и изненадващо откривах в същата мелодия и някаква странна нега, песен. Нима и те са били част от онези тежки времена? Тогава ние бяхме още млади, изпълнени с дива надежда. И точно през онези дълги дни се сляхме в едно, та и на друга планета да се срещнем — пак ще се познаем и вещите ни ще се провикват помежду си — часовникът с кукувичката и книгите ми към излинелите крави по ливадата и тъжните стари кикую: „И вие бяхте там. И вие бяхте част от фермата Нгонг“. Това лошо време ни благослови и отмина.
— Прекрасен откъс — каза сестрата. — Като на картина си го представям. „Извън Африка“ на Исак Динесен, казваш?
— Точно така.
— А и гласът ти е много приятен. Дълбок такъв и пълен с чувства. Много подходящ за четене на глас.
— Благодаря.
Сестрата остана седнала върху табуретката, притвори за известно време очи и продължи да диша тихо, сякаш още се къпеше в заревото на прочетения пасаж. Тенго забеляза как, докато диша, гърдите й се надигат и спадат под униформата. И както я гледаше, се сети за по-възрастната си приятелка. Как в петъчните следобеди я разсъбличаше и си играеше с твърдите й зърна. Как тя въздишаше дълбоко и колко влажна бе вагината й. Навън, зад пердетата на прозорците, ръмеше. Тя усещаше тежестта на топките му в дланта си. Но не се възбуди от тези си спомени. И сценката, и чувствата, бяха нещо далечно и смътно, сякаш наблюдавано през тънка мембрана.
По някое време сестрата отвори очи и погледна Тенго. Очите й сякаш прочетоха мислите му. Но не го обвиняваше. Докато ставаше и го гледаше отгоре, лека усмивка разцъфтя на устните й.
— Време е да вървя.
Опипа прическата си, да се увери, че химикалката си е на място, извъртя се и излезе.
Всяка вечер се обаждаше на Фука-Ери. И днес нищо не се случи, казваше му тя. Телефонът звънял няколко пъти, но тя изпълнила заръката му и не вдигнала.
— Радвам се — каза Тенго. — Нека си звъни.
Когато Тенго я търсеше, трябваше да остави телефона да иззвъни три пъти, да затвори и пак да я набере, но тя невинаги спазваше уговорката. Повечето пъти вдигаше още при първото позвъняване.
— Трябва да спазваме онова, за което сме се договорили — правеше й всеки път забележка Тенго.
— Но аз знам, че си ти. Не се притеснявай.
— Знаеш кога те търся аз?
— На никого друг не се обаждам.
Напълно възможно е, помисли си Тенго. Нали и той усещаше кога му звъни Комацу. По нервното, несвъртяно звънене, сякаш някой барабани нервно с пръсти по бюрото. Но все пак си оставаше само едно усещане. Не би казал, че със сигурност е знаел кой го търси.
Дните на Фука-Ери бяха не по-малко монотонни от Тенговите. Не излизаше изобщо от апартамента. Нямаше телевизия, а книги не четеше. И понеже и почти нищо не ядеше, на този етап още не й се налагаше да пазарува.
— След като не се движа много, и от ядене не се нуждая — каза Фука-Ери.
— И какво правиш по цял ден сама?
— Мисля си.
— За какво?
Не му отговори.
— И гарванът идва.
— Той всеки ден идва по веднъж.
— Много пъти идва, не само веднъж.
— Все един и същ ли?
— Да.
— И никой друг ли?
— И онзи от Ен Ейч Кей дойде.
— Същият като преди ли?
— И казва на висок глас господин Кавана, вие сте крадец.
— Пред вратата ми ли го вика?
— Така че всички да го чуят.
Тенго се замисли за миг.
— Не му обръщай внимание. Няма нищо общо с теб и нищо не може да ти направи.
— Казва, че знае, че си вътре.
— Не му се притеснявай. Той така си приказва, за да ме уплаши. Понякога хората от Ен Ейч Кей действат по този начин.
Тенго многократно бе виждал и собственият му баща да го прави. Със злобен глас, кънтящ по коридорите на някой държавен жилищен блок в неделя следобед. Да заплашва и да се подиграва с обитателите му. Притисна леко с пръсти слепоочията си. Споменът носеше със себе си огромно количество друг багаж.