— Напълно ли оздравяхте? — заинтересува се Тенго.
— В какъв смисъл?
— Доколкото разбрах, отсъствали сте от работа по здравословни причини.
— Да, така беше — каза Комацу, сякаш току-що си бе спомнил този факт. И млъкна. — Но вече съм добре. Ще ти разкажа по-подробно друг път, тия дни. В момента ще ми е трудно да ти го обясня.
Друг път, тия дни. Тенго се замисли върху тези му думи. Наистина имаше нещо необичайно в гласа на Комацу: липсваше обичайното усещане за дистанция, а и самите му думи звучаха плоско, без каквато и да било дълбочина.
Тенго намери удобен момент в разговора да му пожелае довиждане и окачи слушалката. Реши, че не е необходимо да засяга темата за „Въздушната какавида“ и Фука-Ери. Нещо в тона на Комацу му подсказа, че онзи се мъчи да я избегне. Да е имало някога случай Комацу да не може да разговаря на някоя тема?
Оттогава, от края на септември, бяха минали повече от два месеца, а Тенго не беше разговарял нито веднъж с Комацу. Комацу страшно си падаше по дългите телефонни разговори. А Тенго му служеше като заместител на стената, от която да отбива топката. Може пък просто да изживява някакъв период, в който не му е до приказки с никого, разсъждаваше Тенго. Всекиму може да се случи. Дори и на човек като Комацу. А пък и Тенго нямаше нищо спешно за обсъждане с него. И „Въздушната какавида“ бе престанала да се продава масово и на практика бе излязла от полезрението на читателската публика, и самият той знаеше къде точно се намира липсващата Фука-Ери. Ако Комацу има за какво да говори, ще му се обади. А щом не му се обажда, значи няма за какво да си говорят.
Все пак Тенго бе на мнение, че му е време да звънне на Комацу. Ще ти разкажа по-подробно друг път, тия дни. Това странно изказване не му даваше мира.
Обади се и на своя приятел, който го заместваше в школата за зубрене, да види как вървят нещата.
— Всичко е наред — отвърна приятелят му. — Как е баща ти?
— В кома е, откакто съм дошъл — рече Тенго. — Диша, поддържа ниска, но стабилна температура и кръвно налягане. Но е в безсъзнание. Според мен не изпитва никаква болка. Имам чувството, че се е пренесъл окончателно в света на сънищата.
— Поне не се мъчи — каза приятелят му с голяма доза безразличие.
А смисълът на думите му бе: Може да ти прозвучи нетактично, но от определена гледна точка си е доста лек начин да умреш. Той обаче си беше спестил всичките тези уводни думи. Но човек, като поучи някоя и друга година в математически факултет, свиква да разговаря по такъв съкратен начин.
— Виждал ли си напоследък луната? — попита неочаквано Тенго.
Приятелят му вероятно бе единственият човек, на когото можеше да зададе внезапен въпрос за луната, без да събуди у него и капка подозрителност.
Приятелят му се замисли:
— Абе, да ти кажа честно, май не съм се заглеждал наскоро. Защо? Какво й е на луната?
— Погледни я, моля ти се, когато имаш възможност. И ми кажи какво ти е мнението.
— Какво ми е мнението ли? От каква гледна точка?
— От всякаква. Любопитно ми е какво впечатление ще ти направи луната, като я видиш.
Кратка пауза.
— Дано само не се затрудня да ти опиша чувствата си по отношение на луната.
— Не очаквам от теб особена изразителност. Интересуват ме по-специално най-видимите й особености.
— Чакай, чакай… Ти искаш да погледна луната и да ти опиша най-видимите й според мен особености, така ли?
— Точно така — отвърна Тенго. — Дори ако нищо особено не ти направи впечатление.
— Днес е облачно и подозирам, че няма да мога да я видя. Но щом се проясни, ще й хвърля един поглед. Стига да се сетя, де.
Тенго му благодари и окачи слушалката. Ако се сетел. Какво друго може да очаква човек от някого, завършил математически факултет, освен невероятно кратка памет по отношение на неща, които не го вълнуват?
Когато времето за посещения изтече, Тенго си тръгна от санаториума, но спря да си вземе довиждане с госпожа Тамура на рецепцията.
— Много ви благодаря. Приятна вечер.
— Вие докога смятате да стоите тук? — попита го тя и намести очилата върху носа си. Смяната й, изглежда, бе свършила, понеже бе заменила униформата с плисирана тъмнолилава пола, бяла блуза и сива жилетка.