Тенго се замисли за минута.
— Не знам. Зависи накъде ще тръгнат нещата.
— Още отпуск можете ли да си уредите?
— Намерих човек, който да ме замества в школата, така че разполагам с още известно време.
— Къде се храните поначало?
— В градските ресторанти. В пансиона осигуряват единствено закуска, така че се отбивам до някое близко заведение и си поръчвам фиксираното меню или купичка ориз, нещо от този род.
— И ви е вкусно?
— Не бих казал. Макар всъщност да не обръщам особено внимание на вкуса.
— Но така не е хубаво — рече възмутена сестрата. — Вие имате нужда от по-питателна храна. Щото, като ви гледам, напоследък сте заприличали на кон, който спи прав.
— Кон, който спи прав ли? — изненада се Тенго.
— Нима не знаете, че конете спят прави? Никога ли не сте виждали?
— Никога — завъртя глава Тенго.
— И лицата им приличат на вашето — каза сестрата на средна възраст. — Отидете да се видите в огледалото в тоалетната. От пръв поглед не им личи, че спят, но ако се вгледате по-отблизо, ще установите, че очите им са отворени, но всъщност нищо не виждат.
— Да не искате да кажете, че конете спят с отворени очи?
— Точно като вас — кимна дълбоко сестрата.
Тенго насмалко да тръгне да се оглежда в тоалетната, но се отказа.
— Разбирам. Отсега нататък ще се старая да се храня по-добре.
— Случайно да ви се е прияло якинику9?
— Якинику ли?
Тенго не си падаше особено по месните ястия. Поначало не налиташе на месо. Но сега, като стана дума, реши, че няма да е зле да поразнообрази диетата си. Тялото му май наистина имаше нужда от нещо по-питателно.
— Щото ние си говорехме да излезем и да се почерпим с якинику. Така че, ако желаете, елате с нас.
— Кои „вас“?
— Другите две свършват работа в шест и половина и тръгваме. Какво ще кажете?
„Другите две“ явно бяха госпожа Омура и госпожица Адачи. Изглежда, обичаха да са заедно дори в извънработно време. Тенго обмисли перспективата да отиде с тях на якинику. Не му се щеше да нарушава семплия си стил на живот, но пък и не му идваше наум някакво подходящо извинение. Колко зает може да е един човек в такова малко градче?
— Стига да не ви преча.
— Ама как ще ни пречите? Нима мислите, че ще поканя някого, който би ни пречил? Няма какво да му мислите. Тръгвайте с нас. Веднъж и на нас да ни излезе късметът да излезем със здрав млад мъж.
— Колкото до здравето, здрав съм — рече неуверено Тенго.
— А това е най-важното — обяви сестрата своето професионално заключение.
Никак не им беше лесно на сестрите да подредят графика си така, че и трите да са свободни едновременно, но поне веднъж месечно успяваха. В такива дни отиваха в града, хапваха нещо вкусно и питателно, гаврътваха по някоя чашка и пееха караоке, колкото да изпуснат насъбралото се напрежение. Категорично имаха нужда от промяна в обстановката. Животът в това провинциално градче бе монотонен и с изключение на лекарите и останалите сестри в санаториума не виждаха други хора освен възрастните си пациенти, останали съвсем без памет и без признаци на живот.
Тенго установи, че не може да се съревновава с трите сестри по ядене и пиене. Те все повече се оживяваха, а той си седеше кротко до тях, хапваше умерено от печеното на скара месо и отпиваше по малко от наливната си бира, че да не се напие. След като излязоха от заведението с якинику, се преместиха в един бар, поръчаха си бутилка уиски и се включиха в караокето. Отначало всяка една от сестрите изпя някоя и друга любима своя песен, после трите излязоха едновременно за едно парче на дамската група „Кендийс“10 с всичките му хореографски стъпки. Явно го бяха репетирали, личеше си по майсторското им изпълнение. Тенго не си падаше много по караокето, но успя все пак да изкара една песен на Йосуи Иноуе11, която смътно си спомняше.
Госпожица Адачи, която поначало бе въздържана, след като пийна, се оживи и набра кураж. Румените й бузки добиха от алкохола здравословен цвят. Взе да се кикоти на глупави вицове, а по някое време се облегна съвсем непринудено на Тенговото рамо. Госпожа Омура се бе преоблякла в тънка тъмносиня рокля и бе разпуснала коси, което я подмладяваше с поне три-четири години. И гласът й спадна с една октава. Резките й делови маниери се посмекчиха и движенията й станаха по-плавни, като на съвсем различен човек. Единствено госпожа Тамура с металните рамки си беше същата както винаги.
10
Candies (англ. — „Бонбоните“) — прочуто японско дамско вокално „идол поп трио“ (1973–1978). „Идол (на яп. — айдору) феноменът“ се заражда в Япония в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, след като японската публика лудва по Силви Вартан заради ролята й във Френския мюзикъл „Търсете идола“ (Cherchez I’idole, 1963, прожектиран в Япония през 1964 г. под заглавието Aidoru wo sagase). Идолът обикновено е особено привлекателна или сладка личност на двадесетина години (най-често момиче), която в период от няколко месеца до няколко години се налага на масовата култура чрез редовни медийни изяви, участия в поп група, второстепенни роли в тв сериали и риалити шоута за издирване на таланти (на яп. — таренто), фотосесии и т.н. — Б.пр.
11
Yosui Inoue (р. 1948) — една от водещите фигури в японската естрада — композитор, китарист и продуцент, забележителен заради характерния си глас, ексцентричните текстове и неразделните си тъмни очила. — Б.пр.