Лицето на Тенго пламна. Та той изобщо не беше дошъл, за да се грижи за болния си баща. А киснеше тук единствено понеже се надяваше да види пак въздушната какавида с нейното бледо сияние и със спящата в нея фигура на Аомаме. Това бе единствената му причина. Грижите по бащата в безсъзнание бяха просто претекст. Но нямаше как да им разкрие истината. Иначе щеше да се наложи първо да им обяснява какво е това „въздушна какавида“.
— Правя го, понеже досега почти нищо не съм правил за него. — И от неудобство сви огромното си тяло върху тесния дървен стол. Смирението му обаче страшно се хареса на сестрите.
На Тенго му се щеше да им каже, че му се спи, та да може да стане и да се прибере в пансиона. Но все не намираше подходящ момент. А и не обичаше да се налага.
— И все пак… — прокашля се леко госпожа Омура — Да се върнем на предишната тема. Не разбирам защо си се разделил с тази десет години по-възрастна от теб жена. Имам чувството, че много добре сте се разбирали. Съпругът й ли ви излови, или нещо друго стана?
— И аз не знам причината — каза Тенго. — В един момент тя престана да се обажда и оттогава не съм я чул.
— Хм… — рече госпожица Адачи. — Възможно ли е да си й писнал?
Но госпожа Омура поклати глава. Вдигна право нагоре показалец и се обърна към по-младата си колежка:
— Ти си още много зелена. Изобщо не си наясно с тия работи. Изключено е една четиридесетгодишна омъжена жена да набара такъв млад, жизнен сладур като нашия и да му се кефи докрай, след което изведнъж да рипне и да му заяви: „Чао, готин! Много приятно ми беше!“. Такива работи не стават. Виж, обратният вариант често се случва.
— Така ли? — наклони съвсем леко главата си госпожица Адачи. — Аз май наистина съм си наивна.
— Точно така стоят нещата — заяви госпожа Омура. После впери поглед в Тенго, сякаш се отдръпна от каменен паметник, за да прочете издълбания му надпис. И кимна: — Като порастеш още малко, ще помъдрееш.
— А те, годините, така бързо минават — въздъхна госпожа Тамура и се сви на стола си. И трите се заеха да обсъждат сексуалните подвизи на непозната на Тенго жена (вероятно и тя медицинска сестра, реши той). С чаша уиски с вода в ръка Тенго ги наблюдаваше и си представяше трите вещици от „Макбет“. Онези, дето викат „Зло — добро, добро и зло от едно са потекло“, докато пълнят главата на Макбет със зли помисли. Само че Тенго не възприемаше трите сестри като зли същества. Бяха най-любезни и прями жени. Работеха усилено и се грижеха добре за баща му. Преуморени, заседнали в този малък и съвсем неободряващ град, просто изпускаха насъбралото се напрежение, както правеха по веднъж всеки месец. Но като гледаше как енергията на тези жени от три различни поколения се слива, нямаше как да не се сети за шотландската пустош — за „дъжд и вихър, гръм и мрак“.
Бяха учили „Макбет“ в часовете по английски в университета, та няколко строфи се бяха загнездили в мозъка му.
Защо тъкмо тези строфи бе запомнил? Дори не се сещаше точно кой ги изговаря в пиесата. Но го подсетиха за упорития инкасатор от Ен Ейч Кей, който чукал на вратата на апартамента му в Коенджи. И Тенго погледна палците си. Изобщо не го сърбяха. Но това не отнемаше от злокобното звучене на паметния Шекспиров стих.
Значи, злото е на път.
Тенго се молеше Фука-Ери да не отключва вратата.
Седма глава
(Ушикава): На път съм към теб
За известно време Ушикава трябваше да се откаже от събирането на повече информация за възрастната вдовица от Адзабу. Охраната й беше прекалено плътна и неминуемо щеше да се блъсне във висока стена, независимо в коя посока поемеше. И за приюта нямаше да е лошо да има още сведения, но пък беше рисковано да се мотае повече из махалата. Около сградата имаше охранителни камери, а с неговата външност веднага щяха да го забележат. А застанеха ли нащрек, нещата щяха да се усложнят сериозно. Затова реши да стои надалече от къщата с върбите и да опита нов подход.
Но единственият нов подход, който му идваше наум, бе да проучи още веднъж Аомаме. Вече беше поръчал на една частна детективска агенция, с която си беше сътрудничил, да събере още сведения, а и сам се зае да поразпита хора, които бяха имали допир с нея. Но не успя да изрови нищо подозрително. Ушикава се намръщи и дълбоко въздъхна. Няма начин да не съм пропуснал нещо, рече си. И то — нещо критично.