Ушикава извади от едно от чекмеджетата на бюрото си тефтерче с телефонни номера и набра един. Винаги се обаждаше на този номер, когато се нуждаеше от информация, достъпна единствено по незаконен път. Човекът отсреща живееше в много по-тъмен свят от този на Ушикава. Но щом си плащаш, бе в състояние да изрови всяко необходимо ти сведение. Само че, колкото по-труднодостъпно бе то, толкова по-висока бе и таксата му.
А Ушикава имаше нужда от две неща. Първо, лични данни за родителите на Аомаме, които продължаваха да са предани членове на сектата на „Свидетелите“. Ушикава бе абсолютно убеден, че „Свидетелите“ си имат централна база данни с информация за цялата им членска маса. Последователите й в цяла Япония бяха многобройни и между управлението и регионалните клонове вървеше усилен информационен трафик. Една такава система нямаше да може да функционира гладко без централен информационен масив. Самата главна квартира се намираше в град Одавара. Там „Свидетелите“ притежаваха изключително внушителна сграда върху просторен парцел, плюс печатница, аудитория и общежитие за посетители от цялата страна. Цялата им информация идваше оттам и сто на сто се намираше под най-строг контрол.
Второто, от което се нуждаеше Ушикава, бе информация за трудовия стаж на Аомаме към спортния клуб: всички подробности, свързани с работата й, плюс имената на личните й клиенти. Надали тези сведения се охраняваха кой знае колко плътно. Но все пак човек не можеше да цъфне там и да каже „Бихте ли били така добри да ми покажете папката си за Аомаме, ако обичате?“, и да разчита те най-любезно да му я връчат.
Ушикава издиктува на телефонния секретар своето име и номер. След половин час му се обадиха.
— Господин Ушикава… — рече нечий дрезгав глас.
Ушикава изброи нещата, които му трябваха. Самият човек никога не беше виждал. Винаги вършеха бизнеса си по телефона, а материалите му се изпращаха по куриер. Мъжът бе леко пресипнал и от време на време кашляше. Може би имаше някакъв проблем с гърлото. От неговата страна никога не се чуваше никакъв шумов фон — сякаш говореше от шумоизолирано помещение. Ушикава чуваше единствено гласа на човека и стържещото му дишане. И нищо повече. Освен това звуците достигаха до ушите му и леко премодулирани. Ама че гаден тип, си казваше всеки път Ушикава. На тоя свят е пълно с гадни типове, мислеше си, като в същото време съзнаваше, че, обективно погледнато, и той май спадаше към същата категория. Тайно си беше измислил и прякор на онзи — Прилепа.
— Значи, и в двата случая ви интересува информация, свързана с името Аомаме, така ли? — попита пресипнало Прилепа и се прокашля.
— Точно така. Името е рядко срещано.
— И държите да получите цялата налична информация?
— Стига да е свързана с Аомаме — да. По възможност бих желал и нейна снимка, на която лицето й да се вижда ясно.
— Със спортния клуб не би трябвало да има проблеми. Те не очакват, че някой ще седне да им краде информацията. Но при „Свидетелите“ нещата са коренно различни. Те са огромна организация, с много пари и плътна охрана. Религиозните организации са сред най-трудните за пробиване. Съхраняват най-строго всички данни за членовете си, а освен това се пазят и от данъчните власти.
— Смятате ли, че ще успеете?
— Има си начини за отваряне на всяка врата. По-трудното е после да я затвори човек. Не го ли направиш, ще видиш веднага как към тебе лети самонасочващ се снаряд.
— То направо си е цяла война, ако съдя по думите ви.
— И си е наистина война. Не се знае какви ужасии могат да изскочат — каза със стържещ глас онзи.
Но Ушикава усещаше по тона му, че войната всъщност му доставя удоволствие.
— Да разбирам ли, че се наемате?
Мъжът леко се прокашля:
— Добре. Но няма да ви излезе евтино.
— За каква сума става дума горе-долу?
Онзи спомена една приблизителна сума. На Ушикава му се наложи да преглътне, преди да я приеме. Имаше заделени достатъчно средства, за да я покрие, а пък ако онзи си свършеше добре работата, впоследствие щяха да му я възстановят.
— Колко време ще ви е нужно?
— Предполагам, че въпросът е спешен.
— Точно така.
— Трудно ми е да преценя точно, но би трябвало да е между една седмица и десет дни.
— Добре — рече Ушикава. Нямаше друг избор, освен да остави Прилепа да определи срока.