— Ще ви се обадя веднага щом събера материалите. Твърдо преди да са изтекли десетте дни.
— Освен ако не ви настигне самонасочващият се снаряд — подметна Ушикава.
— Точно така — съгласи се онзи с определено самодоволен тон.
След като затвори, Ушикава се приведе над бюрото си и взе да размишлява. Нямаше никакво понятие как точно смята Прилепа да се добере до тези сведения през някоя задна врата. А и да го беше питал, онзи надали щеше да му обясни. Едно обаче знаеше със сигурност: методите му не са законни. Първо ще се опита да подкупи някой вътрешен човек. При нужда ще опита и влизане с взлом. Но ако работата опре до компютри, тогава вече ще види зор.
Информация се обработваше с компютри само в няколко правителствени учреждения и фирми. Прекалено скъпа и трудна работа беше. Но една национална религиозна организация надали би минала без компютризация. Самият Ушикава нищо не разбираше от тая техника. Но бе съвсем наясно, че компютърът се превръща в неоценимо средство за събирането на информация. Едновремешните методи — отиваш в библиотеката на парламента, сядаш на маса с купища подвързани миниатюризирани издания на стари вестници или алманаси — скоро щяха да останат в историята. А светът ще се сведе до едно бойно поле, напоено с миризмата на кръв, на което ще се сблъскват компютърните мениджъри и хакерите. Не, реши Ушикава „миризмата на кръв“ не е най-точно казано. Щом е война, без кръв няма да мине, но няма да мирише на кръв. Ама че странен свят! Лично той предпочита един свят, в който все още има и миризми, и болка, дори в непоносима степен. Това в никакъв случай не означава, че хора като него скоро ще се превърнат в демодирани реликви. Така че Ушикава не се тресеше от песимизъм. Притежаваше силна вродена интуиция, а уникалният му обонятелен орган му позволяваше да надушва и различава какви ли не миризми. Усещаше физически, с кожата си, накъде вървят нещата. А компютърът на такова нещо не е способен. Една такава способност не се поддава нито на количествено остойностяване, нито на систематизиране. Да пробиеш в силно защитен компютър и да извлечеш от него информация, е работа за хакера. Но да прецениш коя точно информация да извлечеш, да пресееш целия информационен масив, за да извлечеш нужното ти — това може да се върши само от човек от плът и кръв.
Може би съм просто един грозен, демоде мъж на средна възраст, мислеше си Ушикава. Абе, какво ти „може би“? Без капка съмнение аз съм си един грозен, демоде мъж на средна възраст. Но пък притежавам два таланта, които никой друг няма. И докато ги притежавам, ще оцелея, в какъвто и странен свят да се озова.
А теб, госпожице Аомаме, ще те гепя, обещавам ти. Много си хитра, няма две мнения. И умела, и предпазлива. Но ще те гоня до дупка. Така че ме чакай. На път съм към теб. Не ми ли чуваш вече стъпките? Съмнявам се, че ще ги чуеш. Понеже стъпвам като костенурка — почти безшумно. Но стъпка по стъпка се приближавам към теб.
Ушикава обаче усещаше и друг натиск, откъм гърба — натиска на времето. Преследването на Аомаме бе равносилно на бягане и от времето, което него го гонеше. Длъжен бе да я открие бързо, да изясни кои са съучастниците й и да представи всичко това подредено на подносче пред хората от Сакигаке. Разполагаше с ограничено време. Не можеше да чака да открие нещо чак след три месеца, да речем. Доскоро те го възприемаха като много ценен човек: способен и отзивчив, юридически грамотен и умеещ да държи устата си затворена. И най-вече умеещ да работи самостоятелно. Но в крайна сметка той си е едно просто момче за всичко. Не е един от тях, не е член на семейството им. У него няма и капка религиозни чувства. И ако усетят, че се превръща в опасност за сектата им, ще го елиминират без никакви угризения.
В очакване на обаждането от Прилепа Ушикава отиде до библиотеката да попрочете за миналото и дейността на „Свидетелите“. Записа си някои неща и си преснима необходимите документи. Обичаше да, се рови из библиотеките, да усеща как трупа знания в ума си. От дете му правеше удоволствие.
След като приключи с библиотеката, се отби до апартамента на Аомаме в Джиюгаока, да се убеди повторно, че още е празен. Името й още си седеше на пощенската й кутия и май наистина нямаше нов обитател. Оттам мина през агента по недвижимите имоти, който отдаваше апартаментите в блока под наем.
— Научих, че в сградата има свободен апартамент каза Ушикава. — Интересува ме дали мога да го наема.