Но при цялото спокойствие наоколо сградата бе сериозно охранявана. Високият зид бе увенчан с бодлива тел. Солидната метална порта имаше яки ключалки, а из двора се разхождаше немска овчарка, която лаеше всеки приближил се. Околността се следеше и от няколко охранителни камери. По пътя пред блока поначало почти не минаваха пешеходци, така че никой не можеше да се застои, без да го забележат. Беше тих жилищен район в съседство с няколко посолства. Достатъчно бе някой човек със странна външност като Ушикава да се завърти наоколо, и веднага щеше да привлече внимание върху себе си.
Именно тази система за охрана му се стори особено прекалена. Все пак ставаше дума за приют за малтретирани жени. И Ушикава си постави за цел да проучи всичко, свързано с този приют. Колкото и плътно да го охраняват, ще трябва някак си да го пооткрехне. Нещо повече: колкото по-плътно го охраняват, толкова по-широко ще трябва да го отвори. А за тази цел трябва да си размърда мозъка и да си състави план.
Ушикава си спомни онази част от разговора му с Нула номер, в която стана дума за човечетата.
А случайно да сте чували за така наречените човечета?
Не съм.
Прекалено бързо дойде този отговор. Човек, който не е чувал дотогава името, нормално би направил кратка пауза, преди да отвърне. Човечета ли? И ще остави названието да се потъркаля за секунда из устата му — да види дали нещо няма да щракне. И чак тогава да отговори. Така постъпват повечето хора.
Нула номер явно вече бе чувал за човечетата. Макар Ушикава да не можа да прецени дали знае за кого или за какво става дума. Но категорично не го чуваше за пръв път.
Ушикава угаси догарящата цигара. Позамисли се, после извади втора и я запали. Още преди години беше взел решение да не се притеснява за рака. За да се съсредоточи, имаше нужда да вкара определено количество никотин в белите си дробове. Знае ли някой какво го чака дори след два или три дни? Какъв смисъл има тогава да се тревожи как ще е със здравето след цели петнадесет години?
Докато пушеше третата си „Севън Старс“, му хрумна идея. А!, рече си. Току-виж съм успял.
Втора глава
(Аомаме): Може и да съм сама, но не съм самотна
След като се стъмни, седна на стол на балкона и се загледа в детската площадка оттатък улицата. Това бе най-важната част от дневния й режим — фокусът на живота й. Ден не пропускаше, независимо дали печеше, валеше или бе навъсено. С идването на октомври въздухът захладя. През студените нощи си навличаше няколко ката дрехи, увиваше краката си с одеяло и пиеше горещо какао. Наблюдаваше пързалката до десет и тридесет, после си вземаше дълга вана, за да се стопли, и си лягаше.
Не отричаше, естествено, възможността Тенго да се появи през деня. Но вероятността бе малка. Ако се върнеше на площадката, щеше да е, след като запалеха живачните лампи и луната изплуваше. Аомаме вечеря набързо, облече се за излизане, оправи коси, после седна на балконския стол и фиксира погледа си върху пързалката. Не се разделяше с автоматичния си пистолет и бинокълчето „Никон“. Дори течностите ограничаваше до какаото, да не би случайно Тенго да се яви, докато е в тоалетната.
Наблюдаваше пързалката, без да пропусне дори един ден. Нито четеше, нито музика слушаше, само не отделяше очи от площадката и бе нащрек и за най-малкия шум. И позата си върху стола променяше рядко. Само ако нощта бе безоблачна, вдигаше сегиз-тогиз глава да се убеди, че луните на небето са все още две. После бързо връщаше погледа си на площадката. А така както тя наблюдаваше парка, луните я наблюдаваха нея.
Но Тенго не се появяваше.
Нощем малко хора се вясваха на площадката. От време на време се мяркаше по някоя двойка гаджета. Сядаха на някоя пейка, държаха се за ръце и си разменяха кратки притеснени целувки, като пиленца. Но паркчето не беше кой знае колко голямо, а и бе добре осветено. Скоро им омръзваше и си отиваха. Друг път се появяваше човек, закопнял за обществената тоалетна, но като се убедеше, че вратата й е заключена, си тръгваше разочарован (та дори и гневен). Понякога на пейките присядаше по някой окъснял чиновник и привеждаше глава, явно с надеждата да поизтрезнее. Или просто да отложи мига на прибирането. Имаше и един старец, който разхождаше кучето си късно нощем. И старецът, и кучето бяха необщителни, с вид на отдавна изгубили всякаква надежда.