Но през повечето време нощем площадката бе безлюдна. Дори и котки не минаваха оттам. Само живачната лампа хвърляше анонимната си светлина върху люлките, пързалката и заключената обществена тоалетна. След по-дълго гледане на този пейзаж Аомаме оставаше с чувството, че са я изоставили на ненаселена планета. Като в онзи филм, където показваха света след ядрена война. Как му беше заглавието?
На брега.
Въпреки всичко Аомаме продължаваше да седи съсредоточена, неотделяща очи от детската площадка. Приличаше на покатерил се на висока мачта моряк, оглеждащ безбрежния океан за пасажи риба или за злокобната сянка на някой перископ. Само че нейните очи търсеха една-единствена цел — Тенго Кавана.
Ами ако Тенго живееше в някой друг град и просто тогава бе минал случайно? В такъв случай шансовете да се появи пак в този парк клоняха към нула. Аомаме обаче бе на съвсем друго мнение. Нещо в поведението му през онази вечер, в дрехите му й внушаваше, че е излязъл на късна разходка из махалата. По време на която се е отбил до детската площадка и се е покатерил на пързалката. Вероятно за да види по-добре луните. А това ще рече, че живее някъде наблизо, докъдето може да се стигне пеша.
В квартал Коенджи трудно можеше да се намери място, откъдето да се гледа луната. Местността бе предимно равнинна, почти без високи постройки, от които да се наблюдава небето. Поради тази причина пързалката на детската площадка се бе оказала подходяща обсерватория. Пък и нямаше хора, които да ти пречат. Затова и Аомаме беше убедена: ако той пак реши да гледа, няма начин да не се появи повторно. Но само след миг я споходи друга мисъл: Ами ако нещата не са толкова прости? Ако си е намерил междувременно друга наблюдателница?
Веднага завъртя глава кратко, решително. Прекалено се задълбочава. Единственият ми избор, рече си, е да вярвам, че Тенго ще се върне на тази детска площадка, и да го чакам търпеливо. Не мога да се махна оттук — та нали това е единствената допирна точка между него и мен.
Аомаме не беше дръпнала спусъка.
Застанала на отбивката на градската високоскоростна магистрала номер 3 в началото на септември, посред страхотното задръстване, окъпана от ярката сутрешна светлина, тя бе напъхала цевта на „Хеклер & Кох“-а в устата си. Така както си беше по костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високи токчета на „Шарл Журдан“.
Народът я зяпаше от колите, сякаш предстоеше да види нещо, но не знаеше какво ще е то. Жена на средна възраст в сребърен мерцедес купе. Загорели от слънцето мъже, кацнали високо в кабината на огромен камион. Аомаме бе намислила да си пръсне мозъка пред очите им с деветмилиметров куршум. Нямаше друг начин да се махне от този свят на 1Q84, освен да се самоубие. Така щеше да спаси живота на Тенго. Дотолкова поне й беше обещал Вожда. Обеща й го, при условие че тя прекрати неговия живот.
Мисълта, че трябва да умре, не стряскаше особено Аомаме. Така или иначе, всичко е било решено още докато са я въвличали в този свят на 1Q84. Аз просто спазвам предначертан план, разсъждаваше тя. Пък и какъв смисъл има да живея сама в този нелогичен свят, в който на небето има две луни — една голяма и една малка — и където нещо, наречено „човечетата“, контролира съдбата на останалите?
Но така и не дръпна спусъка. В последния момент отпусна десния си показалец и извади дулото от устата си. И като появяващ се от голяма морска дълбочина човек пое дълбоко въздух, после го издиша. Като да се стремеше да смени всяка молекула въздух в себе си.
Спря движението си по посока на смъртта, понеже чу далечен глас. Вече се бе озовала в едно беззвучно пространство. В мига, в който бе почнала да натиска спусъка, всички шумове около нея изчезнаха. Обви я дълбока тишина, все едно се бе озовала на дъното на плувен басейн. А там, долу, смъртта не бе нито черна, нито страшна. Бе толкова естествена, колкото е околоплодната течност за ембриона. Е, не е чак толкова лошо, рече си Аомаме и почти се усмихна. И точно тогава чу глас.
Стори й се, че гласът иде отнякъде далече, от някакво много отдавнашно време. Не успя да го разпознае. Толкова извивки и чупки бе претърпял по пътя си, че бе изгубил оригиналния си тон и тембър. От него бе останало само едно кухо ехо, лишено от смисъл. И въпреки това звукът довя до Аомаме топлота, каквато не бе чувствала от години. И гласът сякаш я зовеше по име.
Отпусна пръста на спусъка, присви очи и внимателно се заслуша да схване произнасяните от гласа думи. Но колкото и да се напъваше, долавяше — или поне й се струваше, че долавя — единствено своето име. Останалото бе свистенето на вятъра през празния безкрай. Накрая гласът се отдалечи още повече, загуби всякакъв смисъл и бе погълнат от тишината. Обзелата я празнота изчезна, все едно някой бе дръпнал запушалката, и шумовете пак я обградиха. Изгуби се и желанието й да мре.