Трябва да удържам емоциите си, рече си Аомаме. Дори и да накажа чичото или брата на Аюми, те така и няма да разберат защо го правя. А и каквото и да им сторя, не мога да я върна. Горкото момиче, все някога тъкмо това щеше да я сполети. Тя се придвижваше бавно, но неотклонно към центъра на смъртоносен водовъртеж. Дори и по-топло да се бях държала с нея, сигурно щеше да има някакви граници, до които да мога да й въздействам. Стига съм плакала. Пак ще трябва да се пренастройвам. Налага се да дам предимство на правилата пред себе си. Както посочи Тамару, това е най-важното.
В утрото на петия ден след смъртта на Аюми пейджърът най-после иззвъня. Завари я в кухнята, където кипваше вода за кафе и слушаше новините по радиото. Пейджърът бе на кухненската маса. Прочете изписания на екранчето му телефонен номер. Не й беше познат. Но явно беше съобщение от Тамару. Отиде до близък уличен автомат и набра номера. Тамару вдигна на третото позвъняване.
— Готова ли си? — попита Тамару.
— Разбира се — отвърна Аомаме.
— Предавам ти съобщение от мадам: 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“. В работен екип, както винаги. Извинявай за късното обаждане, но се уреди в последната минута.
— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори механично Аомаме.
— Ще ми се да ти пожелая късмет, но се боя, че едно такова пожелание от мен няма да ти свърши работа — рече Тамару.
— Понеже ти не вярваш в късмета.
— Дори и да искам, няма да го позная — каза Тамару. — Никога не съм го срещал.
— Не се притеснявай. Нямам нужда от пожелания. Но искам да направиш нещо за мен. В апартамента си имам един фикус. Моля те да се грижиш за него. Сърце не ми даде да го изхвърля.
— Ще се грижа.
— Благодаря ти.
— Фикусът е много по-лесен от котка или тропическа рибка. Друго?
— Нищо. Просто изхвърли всичко, което съм оставила след себе си.
— След като изпълниш задачата, отиваш на гара Шинджуку и се обаждаш пак на този номер. Тогава ще ти дам по-нататъшни нареждания.
— След като изпълня задачата, отивам на гара Шинджуку и се обаждам пак на този номер — повтори Аомаме.
— Сигурен съм, че знаеш, че не бива да записваш никъде номера. На излизане от дома си счупи пейджъра и го изхвърли някъде.
— Ясно. Окей.
— Всичко съм подготвил до най-малката подробност. За нищо не се притеснявай. Остави всичко останало на нас.
— Няма да се притеснявам — рече Аомаме.
Тамару млъкна за миг:
— Интересува ли те откровеното ми мнение?
— Разбира се.
— Не искам да кажа, че онова, което вие двете вършите, е ненужно — ни най-малко. То си е ваш проблем, а не мой. Но наистина смятам, че, най-меко казано, е безумно. И че не му се вижда краят.
— Може и да си прав — рече Аомаме. — Но вече нищо не може да се промени.
— Като пролетна лавина, така ли?
— Изглежда.
— Но никой разумен човек не ходи в район с лавини през сезона на лавините.
— Нито пък някой разумен човек би водил подобен разговор с теб.
— Май и ти си права — призна с мъка Тамару. — Я по-добре кажи: имаш ли роднини, с които да се свържем в случай на лавина?
— Нито един.
— Какво значи това: наистина нямаш, или имаш, но ги няма?
— Имам, но ги няма.
— Хубаво — каза Тамару. — С малко багаж най-лесно се пътува. Един фикус е горе-долу идеалното семейство.
— Като видях навремето онези златни рибки у мадам, изведнъж ми се прииска и аз да си имам. Много приятна компания ще са ми. Дребни са, тихи са и предполагам, че нямат големи изисквания. Така че на другия ден минах покрай един магазин до станцията на метрото с намерението да си купя няколко, но след като ги видях в аквариума, желанието ми се изпари. Вместо тях си купих този нещастен фикус — бяха на свършване.
— Според мен си направила най-добрия избор.
— Но сега какво излиза? Че май никога няма да си имам златни рибки.