Тенго мълчеше, приковал поглед в Ушикава. А Ушикава присви очи и взе да се чеше по месестата част на едното си ухо. Самите му уши бяха дребни, но месестите им части бяха необичайно големи. Физическите особености на Ушикава бяха един безкраен източник на очарование.
— Не искам да създам у вас погрешно впечатление. Устата ми е затворена. — Тук Ушикава направи жест, като че затвори устата си с цип. — Може и да не ми личи, но ви гарантирам, че зная как да пазя тайна. Някои хора дори са на мнение, че в предишния си живот съм бил ням. В знак на личното ми уважение към вас ви обещавам никой да не чуе от мен нищо по този въпрос. Абсолютно никой.
Най-сетне се изправи и се опита на няколко пъти да оглади гънчиците по костюма си, с което успя единствено да ги направи още по-видими.
— В случай че промените решението си по отношение на субсидията, може по всяко време да ми позвъните на номера, изписан на визитката ми. Все още разполагаме с много време. Дори настоящата година да се окаже неползотворна за вас, нова година — нов късмет. — И Ушикава направи с показалеца си движение, което трябваше да изобрази въртенето на Земята около Слънцето. — Ние за никъде не бързаме. Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво искаме да ви съобщим.
И след поредната усмивка, предназначена едва ли не да възвеличае скапаното му озъбване, Ушикава се извърна и напусна приемната.
През оставащото му до следващия учебен час време Тенго си преговори наум казаното от Ушикава. Онзи май беше наясно с Тенговото участие в пренаписването на „Въздушната какавида“. Намеците изобилстваха във всичко, което бе казал. Като например: Желаех просто да ви подскажа, че разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати.
„Знаем за всичко“ — очевидно това бе посланието, което му отправяха.
Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво ние искаме да ви съобщим.
Но възможно ли бе да са пратили Ушикава при Тенго с предложението за субсидия от три милиона йени с единствената цел да му предаде въпросното послание? Не, не беше логично. Не им се беше наложило да прибегнат до толкова сложен сюжет. Все пак много добре знаеха къде е най-слабата му страна. И ако целта им бе да сплашат Тенго, достатъчно би било просто да осветят фактите. Да не би пък да са целели да го подкупят с тази субсидия? Не. Прекалено драматично звучеше. А и кои в крайна сметка можеше да са „те“? Дали пък нямаше връзка между Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ и Сакигаке? И изобщо съществуваше ли такава фондация?
С визитката на Ушикава в ръка Тенго се отправи към секретарката.
— Искам да ви помоля за още нещо.
— Кажете. — Продължи да седи зад бюрото си, но не откъсваше поглед от Тенго.
— Обадете се, ако обичате, на този номер и поискайте да разговаряте с Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, и по-точно — да разберете дали този конкретен директор, господин Ушикава, е на работното си място. Предполагам, че няма да е там, затова попитайте кога го очакват да се върне. Ако ви попитат кой го търси, измислете там някакво име. Бих го направил лично, но ме е страх, че могат да разпознаят гласа ми.
Секретарката набра номера, след което последва стандартната размяна на любезности — делови диалог между две професионалистки. След като затвори, докладва на Тенго:
— Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува. Обади ми се най-нормална секретарка, на двадесетина и нещо години, струва ми се. И при тях наистина има такъв господин Ушикава. И се предполага да се завърне към 3:30. За името ми не ме попита — макар че аз на нейно място щях да го сторя.
— Разбира се — съгласи се Тенго. — Много ви благодаря.
— Моля — върна му тя визитката на Ушикава. — Това вашият посетител ли беше?
— Същият.
— Почти не го огледах, но от онова, което видях, тръпки ме полазиха.
— Съмнявам се, че и след по-подробен оглед би ви се променило впечатлението — рече Тенго и прибра визитката в портфейла си.
— Вечно се заричам да не съдя за хората по външността им. Много пъти съм бъркала и после съм съжалявала. Но този, в мига, в който го мярнах, усетих, че е съмнителен. И чувството отказва да ме напусне.