— Между другото, да сменим леко темата: споменавали ли сте някому, че пиша дълъг роман?
— Никому — отвърна моментално Комацу. — Какъв е смисълът?
— Няма значение. Само питам.
Комацу помълча за секунда, после рече:
— Може би съм закъснял с подобно изказване, но имам чувството, че сме навлезли в някаква крайно неприятна територия.
— В каквото и да сме навлезли, връщане назад комай няма.
— Щом не можем да се оттеглим, остава ни само да се движим напред, дори да си прав за онова чудовище.
— Затегнете предпазния си колан — рече Тенго.
— Абсолютно си прав — съгласи се Комацу и затвори.
Отмина един дълъг ден. Тенго седеше на масата в кухнята си, пиеше изстиналия си чай и си мислеше за Фука-Ери. Какво ли прави тя по цял ден, затворена в убежището си? Разбира се, никой никога не знаеше с какво точно се занимава Фука-Ери.
В записаното си послание Фука-Ери споменаваше, че мъдростта и силата на човечетата може да навредят на Професора и на Тенго. Човек трябва да е нащрек, докато е в гората. Тенго се улови, че се оглежда около себе си. Ясно: собственият им свят представлява горските дебри.
Трета глава
(Аомаме): Не можеш да избираш как се раждаш, но можеш да избереш как да умреш
Една нощ към края на юли плътната облачност най-после се разкъса и на небето се появиха двете луни. Аомаме стоеше на балкончето на апартамента си и наблюдаваше небосвода. Идеше й да се обади моментално някому и да му каже: „Ей, би ли ми направил една услуга? Подай глава през прозореца и погледни небето. Окей. Сега колко луни виждаш там горе? От тук, където се намирам, виждам съвсем ясно две. А при теб как е?“.
Нямаше обаче кому да се обади. Оставаше й единствено Аюми, но Аомаме предпочиташе да не задълбочава повече личните им взаимоотношения. Все пак Аюми си беше полицайка. Съвсем скоро Аомаме вероятно щеше да убие още един човек, след което й предстоеше смяна на лицето, на името, на адреса — изобщо да изчезне. И очевидно това щеше да сложи край на срещите и разговорите й с Аюми. А допуснеш ли прекалена близост с някого, после скъсването на връзката може да ти причини огромна болка.
Прибра се, затвори балконската врата и включи климатика. После затвори завесите, за да сложи някаква преграда между себе си и луните. Тези две луни на небето безкрайно я притесняваха. Нарушаваха леко установеното земно равновесие, а, изглежда, и лично на нея й влияеха физически. Доста време оставаше до мензиса й, но отсега усещаше тялото си необичайно отпуснато и тежко. Кожата й бе суха, пулсът — ненормален. Заповяда си на глас да престане да си мисли за луните — независимо че се смяташе задължена да мисли за тях.
За да се пребори с отпуснатостта си, Аомаме легна върху мокета да опъне мускулите си; протягаше системно и до максимум всеки отделен мускул от онези, които почти не използваше в нормалното си ежедневие. Всеки отделен мускул пък реагираше с безмълвен писък и потта й се стичаше по пода. Сама си беше съставила тази програма за стречинг и с всеки изминал ден я правеше все по-радикална и ефективна. Предназначена бе единствено за нейна лична употреба. Изключено бе да я въведе в заниманията в спортния клуб. Нормален човек не бе в състояние да понесе толкова силна болка. Когато я изпробва върху колегите си инструктори, повечето от тях почнаха да пищят и да я молят да има милост.
Докато изпълняваше програмата си, слушаше Яначековата „Симфониета“ под диригентството на Джордж Сел. Записът траеше 25 минути — напълно достатъчни й да подложи на ефективно мъчение всеки мускул в тялото си — нито прекалено кратко, нито прекалено дълго. Когато музиката свърши, грамофонът спря да се върти и рамото му автоматично се върна върху стойката си, както умът, така и тялото й се чувстваха като изцедени парцали.
Аомаме вече знаеше наизуст „Симфониетата“ нота по нота. Докато разтягаше тялото си до максималните граници, музиката й позволяваше да запази някакво мистериозно спокойствие. Беше едновременно и мъчителят, и изтезаваният. Именно това усещане за наложена отвътре независимост беше крайната й цел. Носеше й дълбока утеха. А „Симфониетата“ на Яначек беше идеалният фон за тази цел.
Телефонът й иззвъня малко преди десет вечерта. Вдигна слушалката и чу гласа на Тамару:
— Някакви планове за утре?