— Често ви посещавам. Дали няма да се усъмнят във връзката ни?
— Аз съм просто член в спортния клуб, където работиш, а идването ти тук е в качеството ти на моя лична инструкторка. Не виждам причина да припишат нещо повече на взаимоотношенията ни.
Аомаме кимна в знак на съгласие.
— При всяко излизане от селището — каза вдовицата — Вожда се придружава от двама телохранители. И двамата са от сектата и имат колани по карате. Не ни е известно дали освен това не носят и оръжие, но очевидно са много кадърни в работата си. Тренират ежедневно. Макар според Тамару да са аматьори.
— За разлика от самия Тамару.
— Да, за разлика от самия Тамару. Той е служил като рейнджър в силите за самоотбрана. На такива като него им е втълпено да извършват всичко необходимо в изпълнение на поставената им задача, и то мигновено, без ни най-малко да се замислят. Най-важното е да не проявяват колебание, независимо кой е противникът им. А аматьорите се колебаят — особено когато противникът им е млада жена, да кажем.
Вдовицата се сгуши обратно в креслото и въздъхна дълбоко. После пак изправи гръбнака си и се втренчи в Аомаме:
— Двамата телохранители най-вероятно ще се намират в съседната стая до апартамента, докато ти прилагаш лечението си върху Вожда. Ще си насаме с него в продължение на цял час. Засега поне така се подреждат нещата. Но какво ще стане в действителност, никой не може да каже. Нещата се менят. Вождът никога не разкрива намеренията си до последния миг.
— На каква възраст е той?
— Някъде към петдесет и пет. Едър мъж, доколкото ни е известно. Но за съжаление, само толкова знаем.
Тамару я чакаше пред главния вход. Предаде му резервния ключ от апартамента, шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните си осигуровки. Той влезе и ги ксерокопира. След като се убеди, че притежава необходимите копия, върна оригиналите на Аомаме. После я вкара в офиса си в съседство с главния вход — малко квадратно помещение без никаква украса, с гледащо към градината прозорче. Климатикът жужеше тихичко. Настани Аомаме на дървено столче, а сам той седна зад бюрото. На стената над бюрото висяха четири телевизионни монитора. Постъпващият от вариофокалните камери сигнал се записваше на четири отделни видеодека. Екраните показваха положението извън оградата. На най-десния се виждаше входът на приюта с жените, както и излегналата се на земята нова овчарка. Беше малко по-дребна от предишната кучка.
— Нямаме запис как е загинало онова куче — като че предугади въпроса й Тамару. — По това време не е била вързана. Изключено е да се е отвързала сама. Което значи, че някой я е отвързал.
— И то някой, когото е допуснала да се приближи, без да го лае.
— Така излиза.
— Странно…
Тамару кимна, но нищо не каза. Толкова пъти бе предъвквал различните вероятности, че вече от самата мисъл му призляваше. Не му бе останало и нищо, което да каже другиму.
Тамару се пресегна и извади черен найлонов плик от кантонерката до бюрото. От плика измъкна избеляла синя хавлиена кърпа, а като я разтвори, оказа се, че в нея има лъскав черен предмет — малък автоматичен пистолет. Подаде го на Аомаме, без дума да каже, а и тя го пое безмълвно. Опита тежестта му върху дланта си. Беше много по-лек, отколкото изглеждаше. И такова малко, леко нещо е способно да донесе смърт на човешко същество.
— Току-що допусна две основни грешки. Сещаш ли се кои? — попита я Тамару.
Аомаме премисли извършените от нея действия, но не откри в тях никаква грешка. Просто бе поела подаденото й оръжие.
— Не.
— Първо, след като пое пистолета, не провери дали е зареден, и ако е зареден, дали е спуснат предпазителят му. Втората ти грешка: след като го пое, го задържа — макар и само за частица от секундата — насочен към мен. Тоест наруши две абсолютни правила. И трето, не пъхай пръст в скобата, ако не възнамеряваш да дръпнеш спусъка.
— Разбрах. Вече ще внимавам.
— Като се изключат извънредните случаи, никога недей да държиш, подаваш или носиш пистолет дори с един патрон в него. И видиш ли пистолет, винаги го смятай за зареден, докато не се убедиш със сигурност в противното. Предназначението на оръжието е да убива хора. Предпазливостта никога не е излишна. Някой може и да ми се смее на прекалената предпазливост, но постоянно се случват нелепи нещастия, в които обикновено пострадват най-вече онези, които най-много са се смели.