— Много си прав — каза Аомаме. — Но ти наистина ли настояваш да не ти платя за това нещо?
Тамару завъртя глава:
— Не ти ща парите. Главната движеща сила на този свят не са парите, а онова, което дължиш на хората, и какво те ти дължат. И понеже не обичам да дължа никому нищо, гледам колкото се може повече да съм от даващите.
— Много съм ти задължена — каза Аомаме.
— Ако случайно от полицията вземат да те разпитват откъде имаш пистолета, надявам се да не споменеш името ми. Ако дойдат тук, аз, естествено, всичко ще отричам. За миналото ми нищо няма да открият. Но ако се захванат с мадам, спукана ми е работата.
— Разбира се, че няма да им кажа името ти.
Тамару извади от джоба си сгънато листче и го подаде на Аомаме. Там имаше мъжко име. Тамару каза:
— На 4 юли си се срещнала с този човек в кафене „Реноар“, близо до гара Сендагая. Предал ти е пистолета със седем патрона и си му платила петдесет хиляди йени в брой. Той се е свързал с теб, след като научил, че търсиш пистолет. Ако полицията го разпита, предполага се той да се признае за виновен и да прекара някоя и друга година зад решетките. Нищо повече не е необходимо да им казваш. На полицията й стига да установи по какъв път е стигнал пистолетът в ръцете ти, за да запазят добрия си имидж. Е, и ти може да полежиш известно време в затвора за нарушение на закона за контрол върху огнестрелните и хладните оръжия.
Аомаме запомни името и върна листчето на Тамару, а той го накъса на парченца и ги хвърли в кошчето. После й каза:
— Вече ти споменах, че съм изключително предпазлив човек. Почти никога не завися от никого за нищо, а дори и да ми се наложи, пак не се доверявам никому. И не обичам да оставям нещата на самотек. Но в конкретния случай най-вече се надявам пистолетът да се върне у мен неизползван. Тогава никой няма да има проблеми, никой няма да умре, няма да има пострадали, никой няма да лежи в затвор.
Аомаме кимна:
— С други думи, искаш от мен да наруша закона на Чехов.
— Точно така. Чехов може да е велик писател, но не всички романи са длъжни да се съобразяват с правилата му. Не всички оръжия във всички разкази са длъжни да гръмнат. — Изведнъж Тамару се намръщи, сякаш се сети за нещо: — За една бройка да забравя. Трябваше да те оборудвам и с пейджър.
Извади от бюрото си едно дребно устройство с щипка за прикачване към дреха или колан. Вдигна телефона и набра трицифрен код за бърза връзка. Телефонът иззвъня трикратно и пейджърът му отговори с поредица електронни пиукания. След като увеличи силата на звука колкото искаше, Тамару натисна бутон да го изключи. Огледа внимателно дисплея, да се убеди, че на него се вижда номерът на търсещия го абонат, след което го подаде на Аомаме.
— Най-добре ще е да не се разделяш с това или поне да не се отдалечаваш много от него. Звънне ли, значи трябва да ти предам нещо. И то нещо важно. Няма да ти сигнализирам, за да си говоря с теб за времето. При което трябва да се обадиш незабавно на номера, който се вижда на дисплея. Моментално. И то от обществен телефон. И още нещо: ако имаш багаж, остави го в едно от монетните гардеробчета на гара Шинджуку.
— Гара Шинджуку — повтори Аомаме.
— Смятам, че не е необходимо да ти напомням да пътуваш с минимален багаж.
— Естествено.
След като се прибра, Аомаме закри прозорците си със завесите и извади от чантата си „Хеклер & Кох“-а с патроните. Седна на масата в кухнята и си преговори няколко пъти ваденето и слагането на празния пълнител. Всеки път го правеше все по-бързо. Движенията й добиха определена ритмичност и ръцете й престанаха да треперят. После уви пистолета в една стара тениска и го напъха в кутия от обувки, която завря на дъното на килера. Пликчето с патроните скри в джоба на един свой шлифер на закачалката. Усети, че я мъчи страхотна жажда, извади от хладилника кана с леден ечемичен чай и изпи три пълни чаши. Раменете й се бяха схванали и я боляха, а от подмишниците й се носеше необичайна миризма. Самата мисъл, че вече притежава пистолет, караше светът да изглежда малко по-различно. Дори домът й бе придобил някаква непозната, необичайна окраска.
Съблече се и се пъхна под горещия душ да отмие неприятната миризма. Не всяко оръжие трябва да гръмне, рече си, докато бе под душа. Пистолетът е просто едно средство, а и светът, в който живея, не е приказен. А е реален свят, изпълнен с несъвършенства, непостоянства и провали.