Дълго след това Тенго съжаляваше за действията си — или, по-точно, за липсата на такива. Чак сега му идваха на ум думите, които трябваше да й каже. Най-после бе намерил в душата си онези неща, които копнееше да й каже, които бе длъжен да й каже. Нямаше да му коства кой знае колко. Просто трябваше да я спре на улицата и да я заприказва. Само дето не бе намерил подходящ момент и не бе събрал достатъчно кураж! Но му се бе сторило невъзможно. А сега възможността бе отминала завинаги.
Дори и след като завърши основното си образование и премина в държавната прогимназия, Тенго често се сещаше за Аомаме. Все по-често получаваше ерекция и мастурбираше, докато си мислеше за нея. И използваше единствено лявата си ръка — онази, която помнеше допира й. В спомените му тя си остана кльощавото момиче без гърди, но за да се изпразни, му стигаше дори да си я представи по екипа за физическо. В гимназията взе да излиза на срещи със свои връстнички. Чисто новите им гърди се очертаваха ясно през дрехите им и само като ги погледнеше, дъхът му спираше. Но и сега, преди да заспи нощем, Тенго работеше с лявата ръка, докато си мислеше за Аомаме с плоския гръден кош, без ни най-малкия намек за подутини. И се чудеше дали не е подвластен на някаква перверзия.
Едва по време на следването си Тенго престана да си мисли все за Аомаме. Най-вече защото взе да излиза с истински жени, та дори и да прави секс с някои от тях. Поне във физическо отношение бе вече зрял мъж и съвсем естествено образът на кокалестото десетгодишно момиче в спортен екип постепенно напусна кръга на обектите на неговото желание.
Но така или иначе, Тенго не изпита повторно същия мощен трепет на сърцето, който изживя, докато Аомаме стискаше ръката му в класната стая. Нито една от жените, с които си имаше работа по време на следването, че и след това, до ден-днешен, не остави толкова дълбок отпечатък в душата му, колкото Аомаме. В нито една не успя да открие онова, което всъщност търсеше. Попадал бе и на красавици, и на нежни души, и на такива, които страшно го харесваха, но те идваха и си отиваха като ярко оцветени птички, кацнали за малко на клона, преди да отлетят нанякъде. Нито те го задоволяваха, нито той тях.
Дори сега, приближаващ се към тридесетата си годишнина, Тенго установяваше с изненада как мислите му пак се отнасяха назад към десетгодишната Аомаме. Ето я — застанала насред празната класна стая, вперила в него кристалночистите си очи, стиснала го здраво за ръката. Понякога кльощавата й фигура бе в екипа за физическо. Друг път вървеше подир майка си из мола в Ичикава в неделно утро със стиснати уста, загледана към нещо, което го нямаше.
Май никога няма да се отърся от нея, мислеше си в такива моменти Тенго. И се ругаеше, че така и не бе я заговорил в училищния коридор, а сега вече бе прекалено късно. Защо не се насилих тогава! Защо не й казах една дума поне! Сега животът ми можеше да е коренно различен.
Сети се пак за Аомаме, докато купуваше едимаме в супермаркета. Оглеждаше клонките с едимаме в хладилния шкаф, а мисълта за Аомаме му се яви някак си съвсем естествено. И докато се усети, замръзна на място, унесен в мечтание. Нямаше представа колко време бе стоял така, но се сепна от женски глас: „Извинявайте“. Едрото му тяло бе блокирало достъпа до хладилния шкаф със соевите бобчета.
Тенго спря да мечтае, извини се на жената, пусна клонката с едимаме в кошницата си и се отправи към касата с покупките си — скариди, мляко, тофу, маруля и солени бисквити. Нареди се на опашката с други жени от махалата. Беше оживеният следобеден пазарен час, а касиерката бе мудна новачка, та се бе образувала дълга опашка, но това ни най-малко не притесняваше Тенго.
Ако най-случайно на същата опашка пред касата чака и Аомаме, дали ще я позная? Съмнявам се. Двадесет години не сме се виждали. Шансовете да се познаем взаимно са доста малки. Или пък, ако се разминем по улицата и изведнъж ми хрумне: „Дали пък тази не е Аомаме?“, ще имам ли смелостта да я спра на мига? И в това не съм убеден. По-вероятно е пак да не ми стигне куражът и да отмина, без нищо да сторя. И после пак да ме е яд на себе си — „Защо и този път нищо не й рекох — поне една дума да бях й казал!“.
Комацу колко пъти му бе говорил: „Ти, Тенго, страдаш от липса на желание и на положително отношение“. И май щеше да се окаже прав. Колчем Тенго се затруднеше да вземе някое решение, все си викаше: „Е, голяма работа“, и се примиряваше. Такъв си му беше характерът.