Добре де, но ако се срещнем лице в лице и за късмет се разпознаели, току-виж съм й се разкрил най-откровено. Ще влезем в някое кафене (стига тя да разполага със свободно време и да приеме поканата ми), ще седнем един срещу друг, ще си поръчаме нещо за пиене и аз всичко ще й разкажа.
А толкова много му се бе насъбрало за казване! „Още помня как стискаше ръката ми в онази класна стая. След това исках да ти стана приятел. Да те опозная по-отблизо. Но не намерих сили. По ред причини, но най-вече заради това, че ме беше страх. Сума ти години ме беше яд на себе си. И сега ме е яд. И не мога да спра да не мисля за теб.“ Разбира се, и дума нямаше да обели за това как мастурбираше, докато си я представяше. Това щеше да е съвсем друго измерение, превишаващо чистата откровеност.
Но май е по-добре човек да не си пожелава подобно нещо. По-добре ще е изобщо да не я видя повече. Току-виж съм се разочаровал силно от нея. Кой знае в каква тъпа, преуморена чиновничка се е превърнала. Или в някоя каталясала домакиня, която само крещи по децата си. И накрая ще излезе, че просто няма какво да си кажем. И тази възможност бе напълно реална. А Тенго щеше само да изгуби онзи скъп спомен, който бе носил у себе си през годините. Да го изгуби завинаги. Но не! Тенго почти със сигурност изключваше подобна ситуация. В прямия поглед и волевия профил на онова десетгодишно момиче бе открил една решителност, която времето не би било в състояние да унищожи. Но пък какво можеше да каже за самия себе си? Самата мисъл силно го безпокоеше.
Ами ако се окажеше, че Аомаме се разочарова от него при новата им среща? В основното училище всички го смятаха за математически гений и отличник по почти всички предмети. Освен дето беше и виден спортист. Дори учителите се отнасяха с уважение към него и му предсказваха бляскаво бъдеще. Нищо чудно и Аомаме да е била във възторг от него. И в какво се беше превърнал в крайна сметка? В един преподавател в школа за зубрене. Вярно, работата не бе кой знае колко трудна и не ограничаваше затворения му живот, но и стожер на обществото не беше. Едновременно с преподаването в школата за зубрене пишеше и проза, но до този момент не беше публикувал нищо. Докарваше си допълнително някакви суми от съчиняването на рубрика по астрология за едно женско списание — наистина популярна рубрика, но всъщност нищо друго освен куп лъжи. Нито имаше някакви приятели, нито беше влюбен в някого. На практика човешките му контакти се ограничаваха до седмичните му тайни срещи с омъжена жена с десет години по-възрастна от него. Поне дотук единственото постижение, с което можеше истински да се гордее, бе ролята му на задкулисен автор, превърнал „Въздушната какавида“ в бестселър, но това пък не биваше никому да споменава. Тъкмо на този етап от размишленията му касиерката взе кошничката с покупките му.
Прибра се с кесията покупки под мишница. Преобу се по шорти, извади кен студена бира от хладилника и я изпи прав, докато чакаше да заври водата в голямата тенджера. В същото време откъсна шушулките едимаме от клонката, натрупа ги върху дъската за рязане и ги натри със сол. А когато водата завря, ги сипа в тенджерата.
Защо така ми е легнало на сърцето това десетгодишно момиче през всичките тези години?, запита се. Приближи се до мен и ми стисна ръката един ден след часовете, без да каже нито дума. Само толкова. Но за това кратко време Аомаме сякаш успя да му вземе нещо — част от душата или от тялото му. И да го замени с някаква част от своята душа или тяло. Цялата важна размяна се бе случила в течение само на няколко секунди.
Тенго накълца на ситно джинджифил. После наряза на по-едри парчета целината и гъбите. И кориандъра накълца на ситно. Обели скаридите и ги изплакна в кухненската мивка. Разстла книжна салфетка и ги нареди отгоре й в прави редици, като войници. Когато едамамето се свари, изсипа шушулките в колендера и ги остави да изстинат. Сложи тигана, поръси дъното с малко сусамово олио и изпържи на бавен огън накълцания джинджифил.
И пак взе да си мисли: Ех, защо не мога сега да срещна Аомаме! Дори да се разочарова от мен или аз леко от нея, голяма работа! Просто копнееше да я види. Да разбере как е живяла оттогава, къде живее сега, на какво се радва и какво я натъжава. Колкото и да се бяха променили и двамата, дори изцяло да се бе изпарила възможността да се съберат, това ни най-малко не променяше факта, че много отдавна си бяха разменили по нещо в онази празна класна стая в основното училище.