— Може и да си права — отвърна Тамару. — Но пък ще имаш възможността да си купиш друг фикус.
Настъпи кратка пауза.
— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори Аомаме като потвърждение.
— Сядаш там и чакаш. Те ще те намерят.
— Ще ме намерят.
Тамару се прокашля:
— Чувала ли си, между другото, приказката за котарака вегетарианец, който срещнал плъх?
— Не я знам.
— Искаш ли да ти я кажа?
— С удоволствие.
— Котаракът среща едър плъх мъжкар на един таван и го приклещва в ъгъла. Разтрепераният плъх го замолва: „Господин котарак, моля те, не ме изяждай. У дома ме чакат гладни плъхчета. Пусни ме, много те моля!“. „Няма да те ям — вика котаракът. — Честно казано, макар и само между нас, аз съм вегетарианец и месо не ям. Имаш късмет, че точно на мен попадна.“ „О, какъв прекрасен късмет! — възкликва плъхът. — Да налетя на котарак вегетарианец!“ Но в следващия миг котаракът скача върху плъха, приковава го с лапи към пода и забива остри зъби в гърлото му. С последния си дъх плъхът успява да го попита: „Но, господин котарак, нали си вегетарианец и не ядеш месо? Или само ме излъга?“. Котаракът се облизва и отговаря: „Не те излъгах. Наистина не ям месо. Но ще те отнеса у дома и ще те заменя за една маруля“.
Аомаме се замисли за миг, преди да попита:
— Каква е поуката?
— Няма поука всъщност. Просто се сетих за вица одеве, когато стана дума за късмета. Но ти можеш да си извлечеш от него какъвто си искаш извод.
— Много утешителна приказка.
— И още една малка подробност. Сто на сто, преди да влезеш, ще те опипат и ще ти преровят чантата. Много предпазливи са. Така че имай го предвид.
— Ще го имам.
— Хубаво — рече Тамару. — До нова среща някъде.
— До нова, някъде — повтори по рефлекс Аомаме.
Тамару прекъсна връзката. Аомаме се вгледа за миг в слушалката, направи лека гримаса и я остави. После, след като наизусти номера от пейджъра, го изтри. До нова, някъде, повтори си наум. Но бе убедена, че никога повече няма да види Тамару.
Аомаме прерови сутрешния вестник, но не откри нищо по повод смъртта на Аюми. Което вероятно означаваше, че разследването не е установило нищо ново. Несъмнено седмичните списания ще разчепкат случая от всички посоки. Млада полицайка на активна служба участва в секс игра с белезници в хотел за любовни срещи в Шибуя, след което я намират удушена чисто гола. На Аомаме не й беше до сензационни репортажи. Откакто се бе случило нещастието, не си беше пускала телевизора — не желаеше да чуе някоя говорителка да съобщава за смъртта на Аюми с обичайния леко истеричен тон.
Естествено, разчиташе да хванат извършителя. И той да си получи заслуженото. Но какво значение щеше да има залавянето му, осъждането му и излагането на показ на всички подробности около убийството? Нищо нямаше да й върне Аюми, в това беше сигурна. А и присъдата най-вероятно ще е лека. Ще го обявят за непредумишлено убийство, нещастен случай. Независимо че и смъртна присъда нямаше да поправи стореното. Аомаме затвори вестника, опря лакти о масата и поседя известно време с опряно в дланите си лице. Мислеше си за Аюми, но сълзите бяха секнали. Вече изпитваше единствено гняв.
Много време й оставаше до седем вечерта, а нямаше с какво да го запълни, нямаше работа в спортния клуб. Съгласно разпорежданията на Тамару бе оставила пътната си чанта и дамската си чантичка в монетно гардеробче на гара Шинджуку. Пътната чанта съдържаше пачка банкноти и достатъчно дрехи (включително бельо и чорапи) за няколко дни. През три дни ходеше до Шинджуку да пуска нови монети в гардеробчето и да проверява съдържанието му. Апартаментът не се нуждаеше от почистване, а и да си сготви не можеше — хладилникът бе почти празен. С изключение на фикуса, в квартирата, която все още съхраняваше дъха на живот, не бе останало почти нищо. Изхвърлила бе всичко, което можеше да носи някаква информация за личността й. Всички чекмеджета бяха изпразнени. А от утре и мен няма да ме има. От мен няма да остане и най-малката следа.
Дрехите й за вечерта бяха внимателно сгънати върху леглото. До тях стоеше син спортен сак с пълен комплект оборудване за стречинг. За всеки случай провери отново съдържанието му: горнище и долнище от жарсе, постелка за йога, голям и малък пешкир и кутийката с фино заострения ледокоп. Всичко си беше на мястото. Извади ледокопчето от кутийката, опипа връхчето му да се убеди в остротата му и за всеки случай го прекара леко по най-финия брус, с който разполагаше. Представи си как иглата потъва безшумно в онази специална точка на тила на мъжа, сякаш нещо я засмуква навътре. Както винаги, всичко трябваше да приключи за един миг — без писък, без кръв, само моментален спазъм. Натисна игличката в корка и положи внимателно ледокопчето обратно в кутийката му.