— Тъкмо затова казах, че се надявам да не се подразниш.
— Много добре те чух.
— Съжалявам, но просто не се сещам кого другиго да помоля.
Тамару издаде отнякъде дълбоко в гърлото си слаб звук като при задушаване, макар че можеше да мине и за потисната въздишка:
— Добре, ако приемем дори и за миг, че евентуално мога да задоволя молбата ти, здравата логика ми диктува, че вероятно ще желая да ти задам и следния въпрос: къде възнамеряваш да стреляш?
Аомаме насочи показалец към собственото си слепоочие:
— Най-вероятно точно тук.
Тамару изгледа пръста й безизразно за миг.
— А следващият ми въпрос вероятно ще гласи: защо?
— Защото не желая да ме заловят — отвърна Аомаме. — Не ме е страх от смъртта. И от затвора не ме е страх, макар да съм сигурна, че няма да ми хареса. Но не ща да стана заложник и да ме изтезават някакви непознати типове. Не за друго, а за да не издам нечии имена. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Мисля, че да.
— Не възнамерявам никого да застрелвам, нито да обирам банка. Така че нямам нужда от голям автоматичен пистолет с пълнител за двадесет патрона. Трябва ми нещо малко, без силен откат.
— Ампула с отрова би ти свършила същата работа и е много по-практично, отколкото да търсиш пистолет.
— Да, ама докато извадиш отровата и я погълнеш, ще мине сума време. Току-виж някой ми бръкнал в устата и ми попречил да сдъвча ампулата. А като имам пистолет, ще мога да държа такъв човек на разстояние, докато си свърша работата.
Тамару обмисли думите й за миг с леко вдигната дясна вежда.
— Мен ако ме питаш, не бих желал да се лиша от теб — каза. — Определено ми харесваш. Като личност, имам предвид.
Аомаме му пусна лека усмивка:
— Като човек жена, искаш да кажеш?
Тамару й отвърна, без да променя изражението си:
— Мъж, жена, човек, куче — индивидите, които харесвам, не са кой знае колко.
— Естествено — рече Аомаме.
— Но пък, от друга страна, единственото ми най-важно задължение е да пазя здравето и живота на мадам. В това отношение съм… как да го кажа… малко професионалист.
— Безспорно.
— Така че от тази гледна точка ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам, но може и да намеря някого, който да се отзове на молбата ти. Материята обаче е изключително деликатна. Не е като да поръчаш електрическо одеяло по пощата. Може и цяла седмица да мине, докато пак ти се обадя.
— Няма страшно — отвърна Аомаме.
Тамару изгледа с присвити очи дърветата с пищящите цикади:
— Надявам се всичко да мине добре. Ще направя всичко в рамките на разумното.
— Благодаря ти, Тамару. Следващото ми задание вероятно ще ми е и последното. Може повече да не се видим.
Тамару разпери ръце и обърна нагоре длани, сякаш се намираше насред пустинята и чакаше дъжд, но нищо не каза. Дланите му бяха едри, месести и целите в белези. Ръцете му приличаха по-скоро на части от гигантска машина, отколкото от човешко тяло.
— Не обичам сбогуванията — рече Тамару. — Навремето не се сбогувах дори с родителите ми.
— Покойници ли са?
— Нямам представа. Родил съм се на остров Сахалин през последната военновременна година. Южната част на Сахалин била японска, под името Карафуто, но съветската армия я окупирала и родителите ми попаднали в плен. Баща ми явно работел нещо по пристанището. Повечето японски цивилни военнопленници били върнати в Япония сравнително скоро, но родителите ми не могли да заминат за там, понеже били корейци, изпратени на принудителен труд на Сахалин. Японското правителство отказало да ги приеме. След като Япония загубила войната, корейците престанали да се смятат за поданици на Японската империя. Пълен ужас. Правителството не проявило и капчица съчувствие. Можели са да отидат в Северна Корея, но не и в Южна, понеже по онова време Съветският съюз не признавал съществуването на Южна Корея. Но родителите ми били от рибарско село край Пусан и нямали никакво желание да вървят в Севера. Нямали там нито роднини, нито приятели. И аз съм бил още бебе. Наврели ме в ръцете на една двойка, която се връщала в Япония, та те ме пренесли през проливите до Хокайдо. По онова време на Сахалин царял страшен глад, руснаците се отнасяли ужасно с пленниците. Родителите ми вече имали други малки деца и вероятно са преценили, че няма как да ме отгледат там. Сигурно са си правели сметката да ме пратят първо мен на Хокайдо, пък после да дойдат и те. Или просто са търсели повод да се отърват от мен. Не знам подробности. Така или иначе, повече не сме се виждали. Нищо чудно още да са живи там, на Сахалин, ако не са умрели досега.