Александър Дюма
20 години по-късно
ПЪРВА ЧАСТ
I. СЯНКАТА НА РИШЕЛЬО
В една стая на познатия ни вече кардиналски дворец, край маса с позлатени ъгли, затрупана с книжа и книги, седеше мъж, обхванал глава с двете си ръце.
Зад него в просторната камина гореше силен огън и пламтящите главни падаха с трясък на дебелата позлатена решетка Светлината на това огнище осветяваше отзад великолепното облекло на тоя замислен човек, а лицето му се осветяваше от пламъка на восъчните свещи в един канделабър.
И това червено расо с богати дантели, и това бледо, обременено от мисли чело, и самотата на тоя кабинет, и тишината на съседните зали, и равномерните стъпки на караула по площадката на стълбището — всичко навеждаше на мисълта, че сянката на кардинал дьо Ришельо беше още в стаята си.
Уви! Това беше наистина само сянката на великия човек. Отслабналата Франция, разклатената кралска власт, . дворяните, станали силни и буйни, неприятелят, прекрачил отново границите, всичко показваше, че Ришельо не е вече жив.
Но най-доброто доказателство, че червеното расо не е на стария кардинал, беше уединението, което, както вече казахме, подхождаше по-скоро за един призрак, отколкото за живо същество; бяха коридорите без придворни, дворовете, пълни със стража; бяха подигравките, които долитаха от улицата през прозорците на тази стая, разтърсвана от дъха на цял град, въстанал срещу министъра; бяха най-после далечните шумове и непрекъснатата пушечна стрелба, която, за щастие, се водеше без цел и без резултат, само за да покаже на караула, на швейцарските наемници, на мускетарите и на войниците, заобиколили Пале Роял (сега и кардиналският дворец беше сменил името си), че народът е също въоръжен.
Тая сянка на Ришельо беше Мазарини.
Но той беше сам и се чувствуваше слаб.
— Чужденец! — мърмореше той. — Италианец! Ето голямата им дума! С тая дума те убиха, обесиха и изядоха Кончини; ако им дадях възможност, те също щяха да ме убият, да ме обесят и да ме изядат като него, макар че не съм им направил никакво зло — освен че само ги попритиснах малко с данъци. Простаци! Те не разбират, че неприятел им е не тоя италианец, който говори лошо френски,
——
1 Кончино Кончини — италианец авантюрист, който бил любимец на кралица Мария Медичи; министър на Луи XIII; убит през 1617 г. — Б. пр.
а по-скоро ония, които имат дарбата да им казват изящни изрази с най-чист и най-добър парижки изговор.
— Да, да — продължаваше министърът с тънка усмивка, странна гостенка на бледите му устни, — да, вашият ропот ми казва колко е несигурна участта на фаворитите; но ако знаете това, вие трябва да знаете също, че аз не съм обикновен фаворит! Граф д’Есекс имаше разкошен пръстен с диаманти, подарък от царствената му любовница; а аз имам прост пръстен с вензел и дата1, но тоя пръстен е благословен в придворния параклис на Пале Роял — те няма да ме сломят, колкото и да ме заплашват. Те не забелязват, че с вечния им вик „Долу Мазарини!“ аз ги карам да викат ту да живее господин дьо Бофор, ту да живее господин принцът, ту да живее парламентът! Но господин дьо Бофор е във Венсен, господин принцът ще отиде в най-скоро време също там, а парламентът …
Тук усмивката на кардинала доби такъв израз на омраза, какъвто не можеше да се очаква от кроткото му лице.
— Е добре, парламентът… ще видим какво ще направим с парламента; за нас са Орлеан и Монтаржи. О, няма да бързам! Но ония, които викат сега „долу Мазарини“, накрая ще почнат да викат „долу“ на всички тия хора. Всеки ще мине по реда си. Ришельо, когото мразеха, докато беше жив, и за когото приказват непрекъснато, откак умря, е бил и по-зле от мене; той бе изгонван много пъти, а още по-често се е страхувал, че ще бъде изгонен. Мене кралицата няма да ме изгони никога и ако бъда принуден да отстъпя пред народа, тя ще отстъпи заедно с мене; ако аз бягам, ще бяга и тя, и тогава ще видим какво ще правят бунтовниците без своята кралица и без своя крал. О, ако не бях чужденец, ако бях французин, ако бях благородник!
И той пак се замисли дълбоко.
Наистина, положението беше трудно и изтеклият ден го усложни още повече. Подбуждан вечно от мръсната си алчност, Мазарини смазваше народа с данъци и тоя народ, на когото беше останала само душа в тялото, както
1 Известно е, че Мазарини, който не е бил нито в един от ордените, забраняващи да се влиза в брак, се е оженил за Ана Австрийска. (Виж Мемоарите на Лапорт и на принцеса Палатинска.)
казваше заместникглавният прокурор Талон, и то само защото не можеше да се продаде душата на търг, народът, когото се мъчеха да задоволят с шума на спечелените победи и който намираше, че лаврите не са месо за ядене1, народът беше започнал да роптае отдавна.