— И каква е тая пословица? — попита Мазарини.
— Ето я, ваше високопреосвещенство: какъвто господарят…
— Зная я: такъв ислугата.
— Не: такъв и служителят. Това е малко изменено; нение, внесено от преданите хора, за които ви говорех преди малко, за тяхно лично удоволствие.
— Е, какво значи тая пословица?
— Значи, че господин дьо Ришельо умееше да намира; предани хора, и то с дузини.
— Той, прицелът за всички ножове! Той, който цял живот е отбивал нанасяните му удари!
— Но все пак той ги отбиваше, макар че те бяха нанасяни жестоко. Той имаше страшни врагове, но имаше верни приятели.
— Точно това търся аз!
— Аз познавах хора — продължи Рошфор, като помисли, че е дошъл моментът да сдържи думата си, дадена на д’Артанян, — аз познавах хора, които сто пъти измамваха със своята ловкост проницателността на кардинала; със своята храброст побеждаваха неговите гвардейци и шпиони; хора, които без пари, без поддръжка, без кредит закрепиха короната на една коронована глава и накараха кардинала да иска милост.
— Но хората, за които говорите — каза Мазарини, като се усмихна мислено, че Рошфор сам заговори за това, за което беше доведен тук, — тия хора не са били предани на кардинала, щом са се борили срещу него.
— Не, защото иначе те щяха да бъдат възнаградени по-добре; но те имаха нещастието да бъдат предани на същата тая кралица, за която сега търсите служители.
— А откъде знаете всичко това?
— Зная го, защото по онова време тия хора бяха мои неприятели, защото се бореха срещу мене, защото им причиних зло, доколкото можех, защото те ми се отплатиха, доколкото им позволяваха силите, защото един от тях, с когото особено имах работа, ме рани с шпага преди седем години: тогава той ме рани за трети път… с това се свършиха старите ни сметки.
— Ах! — каза Мазарини с удивително добродушие. — Ако познавах такива хора!
— Е, ваше високопреосвещенство, повече от шест години един от тях стои на вашата врата и от шест години вие смятате, че не е годен за нищо.
— Кой е той?
— Господин д’Артанян.
— Тоя гасконец! — извика Мазарини с отлично изиграно учудване.
— Тоя гасконец спаси една кралица и накара господин дьо Ришельо да признае, че по хитрост, сръчност и политика той е просто ученик пред него.
— Наистина!
— Както имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство.
— Поразкажете ми това, драги ми господин дьо Рошфор.
— Много е мъчно, ваше високопреосвещенство — каза благородникът, като се усмихна.
— Тогава той сам ще ми разкаже.
— Съмнявам се, ваше високопреосвещенство.
— А защо?
— Защото това не е негова тайна; защото, както ви казах, това е тайна на една велика кралица.
— И той сам ли извърши тоя подвиг?
— Не, ваше високопреосвещенство, помагаха му трима приятели, храбреци, каквито търсехте преди малко.
— И тия четирима души бяха тясно свързани помежду си, казвате?
— Като че ли тия четирима души бяха един човек, като че ли тия четири сърца биеха в едни гърди. В замяна на това какво не извършиха те четиримата!
— Драги ми господин дьо Рошфор, наистина вие възбудихте любопитството ми до крайна степен. Не бихте ли могли да ми разправите тая история?
— Не, но мога да ви разкажа една приказка, истинска вълшебна приказка, уверявам ви, ваше високопреосвещенство.
— О, разкажете ми я, господин дьо Рошфор. Много обичам приказките.
— Значи искате, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор, като се мъчеше да отгатне истинското намерение върху това хитро и лукаво лице.
— Да.
— Тогава слушайте! Имало едно време една кралица … могъща кралица, кралица на едно от най-големите кралства в света, на която един велик министър желаел много зло, защото по-преди й желаел твърде много добро. Не се мъчете, ваше високопреосвещенство! Не бихте могли да отгатнете имената. Всичко това ставало много време преди да дойдете в кралството на тая кралица. И тъй, при двора пристигнал посланик, толкова храбър, толкова богат и толкова елегантен, че всички жени полудели по него; и дори самата кралица имала неблагоразумието да му подари — без съмнение като спомен за начина, по който уреждал държавните работи — някакъв накит, толкова забележителен, че не можел да се замени. Тъй като тоя накит бил подарен от краля, министърът посъветвал краля да каже на кралицата, че иска да я види на близкия бал с накита. Безполезно е да ви казвам, ваше високопреосвещенство, че министърът е знаел от сигурен източник , че накитът бил у посланика, а посланикът заминал много далеч, отвъд моретата. Великата кралица била изгубена, изгубена като последната от поданиците си, защото падала от висотата на своето величие.