— Наистина! — каза Мазарини.
— Е добре, ваше високопреосвещенство, четирима души решили да я спасят. Тия четирима души не били нито принцове, нито херцози, нито могъщи хора, нито дори богати хора: просто четирима войници с възвишено сърце, сигурна ръка и остра шпага. Те тръгнали. Министърът знаел за заминаването им и поставил по пътя им хора, които трябвало да не ги допуснат до целта. Тримата били извадени от строя от многобройните нападатели; един само стигнал пристанището, убил или ранил искащите да го спрат, преминал морето и донесъл накита на великата кралица; тя го сложила на рамото си в определения ден и министърът едва ли не бил изгонен. Какво ще кажете за тоя подвиг, ваше високопреосвещенство?
— Великолепно! — каза Мазарини замислено.
— Е добре, аз зная десет такива истории. Мазарини не отговори: той мислеше. Минаха пет-шест минути.
— Нямате ли повече въпроси към мене, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор.
— Как не, и господин д’Артанян беше един от четиримата, казвате?
— Той водеше цялата работа.
— А кои бяха другите?
— Ваше високопреосвещенство, позволете ми да предоставя на господин д’Артанян да ви каже имената им. Те бяха негови приятели, а не мои; само той може да има известно влияние върху тях, а аз не зная дори истинските им имена.
— Вие нямате доверие в мене, господин дьо Рошфор. Е добре, ще бъда откровен докрай: аз имам нужда от вас, от него, от всички!
— Да започнем от мене, ваше високопреосвещенство, тъй като изпратихте да ме потърсят и съм тук, после ще преминете на другите. Не се чудете на любопитството ми:
когато човек е прекарал пет години в затвор, много му се иска да знае къде ще го изпратят.
— На вас, драги ми господин дьо Рошфор, поверявам особено място; ще отидете във Венсен, където е затворен господин Бофор: ще го пазите, без да сваляте очи от него. Е, какво ви е?
— Вие ми предлагате нещо невъзможно — отговори Рошфор, като поклати разочаровано глава.
— Как, невъзможно? Че защо е невъзможно?
— Защото господин дьо Бофор е един от моите приятели или по-скоро аз съм един от неговите; забравихте ли, ваше високопреосвещенство, че той отговаряше за мене пред кралицата?
— Оттогава господин дьо Бофор е неприятел на държавата.
— Да, ваше високопреосвещенство, възможно е; но тъй като аз не съм нито крал, нито кралица, нито министър, той не е мой неприятел и аз не мога да приема предложението ви.
— Значи ето какво наричате преданост? Поздравявам ви! Вашата преданост не ви обвързва много, господин дьо Рошфор.
— И после, ваше високопреосвещенство, вие сам разбирате, че да се излезе от Бастилията, за да се влезе във Венсен, значи само да се промени затворът.
— Кажете веднага, че сте от партията на господин дьо Бофор, това ще бъде по-откровено от ваша страна.
— Ваше високопреосвещенство, аз бях толкова дълго време затворен, че сега съм само за една партия: партията на свободния въздух. Употребете ме за каквото искате друго, изпратете ме с някаква задача, дайте ми дейна работа, но под открито небе, ако е възможно.
— Драги ми господин дьо Рошфор — каза Мазарини подигравателно, — вашето усърдие ви увлича; вие си мислите, че сте още млад човек, защото сърцето ви е младо; но силите ви изменят. Повярвайте ми: сега ви е необходима само почивка … Хей, да влезе някой!
— И така, вие не решавате нищо за мене, ваше високопреосвещенство?
— Напротив, рошвор. Бернуен влезе.
— Повикайте един пазач — каза той — и останете край мене — прибави съвсем ниско.
Влезе един пазач. Мазарини написа няколко думи, даде листа на тоя човек, после кимна с глава и каза:
— Сбогом, господин дьо Рошфор! Рошфор се поклони почтително.
— Виждам, ваше високопреосвещенство — каза той, — че ще ме заведат отново в Бастилията.
— Досетлив сте.
— Връщам се там, ваше високопреосвещенство; но, повтарям ви, грешите, че не се възползувахте от мене.
— От вас, приятеля на моите неприятели!
— Какво да се прави! Трябваше да ме направите неприятел на вашите неприятели.
— Нима си мислите, че сте само вие на тоя свят, господин дьо Рошфор? Повярвайте ми, ще намеря други, не по-лоши от вас.
— Желая ви успех, ваше високопреосвещенство.
— Добре. Вървете, вървете! Тъкмо се сетих, безполезно е да ми пишете повече, господин дьо Рошфор, писмата ви ще бъдат напусто.
— Аз извадих кестените от огъня — промърмори Рошфор, като излизаше. — И ако д’Артанян не остане доволен от мене, когато му разкажа как съм го нахвалил, мъчно ще му се угоди. Но по дяволите, къде ме водят?