Наистина, поведоха Рошфор по малката стълба вместо през чакалнята, където чакаше д’Артанян. На двора той видя каретата си и конвоя си от четирима души; но напразно се мъчеше да намери приятеля си.
„А, а! — си помисли Рошфор. — Това съвсем изменя работата! И ако по улиците има все още толкова много народ, е добре, ще се помъчим да докажем на Мазарини, че, слава богу, сме още годни за нещо друго, а не да пазим затворник.“
И той скочи в каретата тъй леко, като че ли беше на двадесет и пет години.
IV. АНА АВСТРИЙСКА НА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ
Като остана сам с Бернуен, Мазарини поседя замислен; той знаеше вече много, но още не знаеше достатъчно. Мазарини беше нечестен в играта; тая подробност ни е запазил Бриен1: той наричаше това „да използува своите предимства“. Той реши да започне играта с д’Артанян само след като узнае всички карти на противника си.
— Нищо ли няма да заповяда ваше високопреосвещенство? — попита Бернуен.
— Напротив — отговори Мазарини. — Посвети ми, ще ида при кралицата.
Бернуен взе един свещник и тръгна напред.
Таен проход съединяваше отделението и кабинета на Мазарини с покоите на кралицата; по тоя път кардиналът отиваше по всяко време у Ана Австрийска2.
Като стигна в спалнята, където водеше тоя проход, Бернуен срещна госпожа Бове. Тя и Бернуен бяха довереници на тая презряла любов; и госпожа Бове отиде да доложи за кардинала на Ана Австрийска, която беше в помещението си за молитва с младия Луи XIV.
Ана Австрийска седеше в голямо кресло, облакътена на една маса и подпряла глава на ръката, и гледаше как царственото дете, лежейки на килима, прелиства една голяма книга за битки. Тя умееше най-добре от всички да скучае величествено сред своето величие; понякога седеше по цели часове в стаята си или в помещението за молитва, без да чете и без да се моли.
Книгата, с която се забавляваше кралят, беше от Квинт Курций3, украсена от гравюри, представящи подвизите на Александър Велики.
——
1 Анри Огюст Ломени Дьо Бриен френски дипломат, държавник и мемоарист от XVII в. — Б. пр.
2 Пътят, по който кардиналът отивал у кралицатамайка, се вижда още в Пале Роял (Мемоари на принцеса Палатинска, стр. 331),
3 Квинт Курций Руфт — латински историк от I в. преди и. е. — Б. пр.
Госпожа Бове се появи на вратата и доложи за кардинал дьо Мазарини.
Детето се надигна на едното си коляно, намръщи се и запита, като гледаше майка си:
— Защо влиза така, без да иска аудиенция? Ана се изчерви леко.
— Необходимо е при сегашните обстоятелства — отвърна тя — един пръв министър да може да идва по всяко време при кралицата с доклад за онова, което се случва, без да възбужда любопитството и тълкуванията на целия двор.
— Но, струва ми се, че господин дьо Ришельо не влизаше така — забеляза неуморимото дете.
— Как помните какво вършеше господин дьо Ришельо? Вие не можете да знаете това, бяхте твърде млад.
Аз и не помня, но питах и ми казаха.
— А кой ви каза това? — продължи Ана Австрийска със зле прикрито раздразнение.
— Зная, че никога не трябва да наименувам лицата, които отговарят на въпросите ми — отговори детето, — иначе няма да ми казват вече нищо.
В тоя миг влезе Мазарини. Кралят стана, взе книгата, затвори я и я занесе на масата, край която остана прав, за да принуди и Мазарини да стои прав.
Мазарини следеше внимателно цялата тая сцена, сякаш чрез нея желаеше да отгатне предшествуващата.
Той се поклони почтително пред кралицата и направи нисък поклон на краля, който му отговори с доста небрежно кимване на главата; но един поглед на майка му го укори за тая омраза, която Луи XIV хранеше още от детинството си към кардинала, и той прие поздравлението на министъра с усмивка на устните.
Ана Австрийска се мъчеше да прочете върху лицето на Мазарини причината за това неочаквано посещение; обикновено кардиналът идваше при нея само когато всички се оттегляха.
Министърът направи едва забележим знак с глава. Тогава кралицата се обърна към госпожа Бове.
— Време е кралят да си легне — каза тя. — Повикайте Лапорт.
Кралицата беше казала вече два-три пъти на младия Луи да се оттегли, но детето нежно настоя да остане; тоя път то не направи никаква забележка, само си прехапа устните и побледня.
След малко влезе Лапорт.
Детето отиде право към него, без да прегърне майка си.
— Е, Луи — каза Ана, — защо не ме прегърнете?
— Мислех, че ми се разсърдихте, всемилостива господарке: вие ме изпъждате.
— Не ви пъдя: само че току-що прекарахте шарка, все още не сте се оправили и се страхувам да не се уморите, като седите до късно.