— Вие не се страхувахте от това, като ме накарахте днес да отида в парламента и да издам тия лоши укази, от които толкова силно роптае народът.
— Всемилостиви господарю — каза Лапорт, за да промени разговора, — на кого ще заповядате да дам свещника?
— На когото искаш, Лапорт — отговори детето, — само прибави то с висок глас — не на Манчини.
Господин Манчини беше племенник на кардинала, настанен от Мазарини при Луи XIV като почетно дете, и кралят пренесе и върху него една част от омразата си към министъра.
Кралят излезе, без да прегърне майка си и без да поздрави кардинала.
— Отлично! — каза Мазарини. — Много ми е приятно да видя, че негово величество се възпитава да изпитва отвращение към лицемерието.
— Какво значи това? — попита кралицата почти плахо.
— Но, струва ми се, че излизането на краля няма нужда от обяснения; освен това негово величество не се мъчи дори да скрие колко малко ме обича, което впрочем не ми пречи да му бъда изцяло предан, както съм предан на ваше величество.
— Моля да го извините, кардинале — каза кралицата, — той е дете и още не може да разбере колко много ви е задължен.
Кардиналът се усмихна.
— Но вие сте дошъл сигурно по някаква важна работа — продължи кралицата. — Какво има?
Мазарини седна или по-скоро се отпусна в едно широко кресло и каза с меланхолен вид:
— По всяка вероятност ние ще бъдем принудени скоро да се разделим, освен ако вие не се решите, от любов към мене, да ме последвате в Италия.
— Защо? — попита кралицата.
— Защото, както се казва в операта Тисбе:
Цял свят се е сговорил да ни раздели.
— Вие се шегувате, господине! — каза кралицата, като се опитваше да си възвърне малко от предишното величие.
— Уви, всемилостива господарке, съвсем не се шегувам! — каза Мазарини. — По-скоро, моля да ми повярвате, готов съм да плача; и има за какво, защото, както вече ви казах:
Цял свят се е сговорил да ни раздели.
А тъй като и вие сте част от целия свят, вие също ме напускате.
— Кардинале!
— Е, боже мой, нима не видях завчера как най-любезно се усмихвахте на господин херцог д’Орлеан или по-скоро на онова, което ви казваше!
— А какво ми казваше?
— Казваше ви, всемилостива господарке: „Вашият Мазарини е непреодолимата пречка; нека той се махне и всичко ще тръгне като по вода“.
— Какво трябваше да направя?
— О, всемилостива господарке, вие сте кралица, струва ми се!
— Хубава кралска власт, в зависимост от всеки драскач в Пале Роял или всеки дребен дворянин!
— Но вие сте достатъчно силна, за да отдалечите от себе си хората, които не ви се харесват.
— Тоест, които не се харесват на вас! — отговори кралицата.
— На мене!
— Без съмнение. Кой изгони госпожа дьо Шеврьоз, която дванадесет години беше преследвана през миналото царуване?
— Една интригантка, която искаше да продължи срещу мене сплетните, започнати срещу господин дьо Ришельо!
— Кой изгони госпожа дьо Отфор, вярна приятелка, която отблъсна благосклонността на краля, за да запази моята благосклонност?
— Една лицемерка, която всяка вечер, когато ви събличаше, ви казваше, че погубвате душата си, като обичате свещеник, като че ли свещеник и кардинал са едно и също нещо!
— Кой заповяда да арестуват господин дьо Бофор?
— Един размирник, който говореше само, че трябва да ме убие!
— Добре виждате, кардинале — продължи кралицата, — че вашите неприятели са мои неприятели.
— Това не е достатъчно, всемилостива господарке, би трябвало още вашите приятели да бъдат и мои приятели.
— Моите приятели, господине! … — Кралицата поклати глава. — Уви! Нямам вече приятели.
— Как можете да нямате приятели в щастието, когато сте имали приятели в нещастието?
— Защото в щастието аз забравих тия приятели, господине: защото постъпих като кралица Мария Медичи, която след завръщането си от първото изгнание презря всички страдали за нея, а после, изпратена повторно в изгнание, умря в Кьолн, изоставена от всички, дори от собствения си син, защото на свой ред всички я презряха.
— Е добре, да видим — каза Мазарини — не можем ли да поправим злото? Потърсете между приятелите си, между най-старите.
— Какво искате да кажете, господине?
— Само това, което казвам: потърсете.
— Уви! Колкото и да гледам около себе си, не виждам никого, върху когото да имам влияние. Братът на краля, както винаги, се води от любимеца си: вчера беше Шоази, днес е Ла Ривиер, утре ще бъде друг. Господин принцът се води от коадютора1, а коадюторът — от госпожа дьо Гемене.
— Но аз ви казах, всемилостива господарке, да обърнете внимание не на днешните, а на някогашните приятели.