всички да знаят това така, както го знае ваше величество.
— Е добре де, какво трябва да правя? — попита Ана Австрийска, като се покори на тоя властен глас.
— Трябва да си спомните имената на ония верни и предани хора, които преминали морето въпреки волята на господин дьо Ришельо, като оставяли по целия път следи от кръвта си, за да донесат на ваше величество известен накит, даден от вас на господин дьо Бъкингам.
Ана стана величествено, разгневена, сякаш стоманена пружина я бе накарала да подскочи. Тя погледна кардинала с това високомерие и това достойнство, които я правеха тъй могъща в дните на младостта й, и каза:
— Вие ме обиждате, господине!
— Аз искам най-после — продължи Мазарини, като довършваше мисълта си, прекъсната по средата от движението на кралицата, — аз искам да направите днес за мъжа си онова, което сте направили някога за любовника си.
— Пак тая клевета! — извика кралицата. — А аз мислех, че тя е умряла, че е задушена, защото не ме измъчвахте с нея досега; но ето че вие също я повтаряте. Толкова по-добре! Да разрешим въпроса между нас и да свършим веднъж завинаги с него, чувате ли?
— Но, всемилостива господарке — забеляза Мазарини, учуден от пробудилата се отново в нея сила, — аз не искам да ми кажете всичко.
— А аз искам да ви кажа всичко — отговори Ана Австрийска. — И така, слушайте. Аз искам да ви кажа, че по онова време наистина имаше четири предани сърца, четири благородни души, четири верни шпаги, които ми спасиха нещо повече от живота, господине, които ми спасиха честта.
— А, вие си признавате — каза Мазарини.
— Нима само честта на виновните се подхвърля на опасност, господине? Нима не може да се опозори някой, особено жена, като се съди само по външността? Да, всичко беше срещу мене и аз щях да бъда опозорена, а при това, кълна ви се, не бях виновна. Кълна се …
Кралицата потърси нещо свято, в което би могла да се закълне; тя извади от едно шкафче, скрито в тапицерията, малко ковчеже от розово дърво с сребърни инкрустации, постави го на олтаря и продължи:
— Кълна се в тия свещени реликви, че обичах господин дьо Бъкингам, но господин дьо Бъкингам не е бил мой любовник!
— А какви са тия реликви, в които се кълнете, всемилостива господарке? — усмихнато каза Мазарини. — Предупреждавам ви, аз съм римлянин и затова съм недоверчив: от реликва до реликва има разлика.
Кралицата свали от шията си едно златно ключе и го подаде на кардинала.
— Отворете и вижте сам, господине — каза тя.
Учуден, Мазарини взе ключето, отвори ковчежето и намери в него само един ръждясал нож и две писма, едното от които беше изцапано с кръв.
— Какво е това? — попита Мазарини.
— Какво ли, господине? — рече Ана Австрийска със своята кралска осанка и протегна над отвореното ковчеже ръка, която годините не бяха лишили от чудната й красота. — Ще ви кажа какво. Тия две писма са единствените, които някога съм му писала. А това е ножът, с който го уби Фелтън. Прочетете, писмата, господине, и ще видите дали съм излъгала.
Въпреки даденото му позволение Мазарини, подчинявайки се на едно естествено чувство, вместо да прочете писмата, взе ножа, който умиращият Бъкингам беше извадил от раната си и по Лапорт бе изпратил на кралицата; острието беше съвсем разядено от кръвта, превърнала се в ръжда. Той го погледа около една минута и през това време кралицата побеля като покривката на олтара, на който се беше облегнала. А след това с неволно потреперване го постави обратно в ковчежето.
— Добре, всемилостива господарке — каза той, — вярвам на клетвата ви.
— Не, не, четете! — възрази кралицата, като се намръщи. — Четете, аз искам това, аз заповядвам — реших да свършим сега с всичко и да не се връщаме повече на тая тема. Или си мислите — прибави тя с ужасна усмивка, — че съм готова да отварям това ковчеже при всяко от бъдещите ви обвинения?
Покорен от тая енергия, Мазарини се подчини почти несъзнателно и прочете двете писма. В едното от тях кралицата искаше от Бъкингам да върне диамантения накит: това беше писмото, занесено от д’Артанян и пристигнало навреме. В другото тя го предупреждаваше, че искат да го убият; то беше връчено на херцога от Лапорт, но беше пристигнало много късно.
— Добре, всемилостива господарке — каза Мазарини, — няма какво да се отговори на това.
— Не, господине, има какво да се отговори — възрази кралицата, като затвори ковчежето и опря ръка на него. — Трябва да кажа, че винаги съм била неблагодарна към тия хора, които ме спасиха и които извършиха всичко, доколкото им позволяваха силите, за да спасят и него. Че на храбрия д’Артанян, за когото говорехте преди малко, дадох само да целуне ръката ми и подарих тоя диамант.