— А дотогава?
— Чакайте и търсете приятелите си.
— Ваше високопреосвещенство, те не са може би в Париж; това е дори вероятно; в такъв случай ще трябва да се пътува. Аз съм само един много беден мускетарски лейтенант, а пътуванията са скъпи.
— Аз съвсем не желая да се появявате с голям шум — каза Мазарини, — моите планове имат нужда от тайна и разкошът би им попречил.
— И все пак, ваше високопреосвещенство, аз не мога да пътувам със заплатата си, защото от три месеца не съм я получавал; не мога да пътувам и със спестяванията си, за Двадесет и две години служба съм натрупал само дългове.
Мазарини се замисли, като че ли в него ставаше силна борба, после се приближи до един шкаф с тройна ключалка, извади от него една кесия, подруса я два-три пъти в ръката си, преди да я даде на д’Артанян, и каза с въздишка:
— Вземете, ето ви за път.
„Ако вътре има испански дублони или поне златни екю — помисли си д’Артанян, — тогава бихме могли още да работим заедно.“
Той се поклони на кардинала и мушна кесията в широкия си джоб.
— И така, решено — продължи кардиналът, — вие ще пътувате…
— Да, ваше високопреосвещенство.
— Пишете ми всеки ден, за да бъда в течение на вашите преговори.
— Непременно, ваше високопреосвещенство.
— Много добре. Тъкмо се сетих, как се казват вашите приятели?
— Как се казват моите приятели ли? — повтори д’Артанян с известно безпокойство.
— Да, докато вие ги търсите, аз, от своя страна, ще направя също справки и може би ще науча нещо.
— Господин граф дьо Ла Фер, иначе наричан Атос; господин дю Валон — иначе Портос, и господин кавалер д’Ербле , сега абат д’Ербле — иначе Арамис.
Кардиналът се усмихна.
— Млади представители на древни родове — каза той, които са се записали мускетари под измислени имена, за да не излагат семействата си. Дълги шпаги и леки кесии — известна работа.
— Ако бог пожелае тия шпаги да минат в служба на ваша светлост — каза д’Артанян, — осмелявам се да из кажа едно желание: кесията на ваше високопреосвещенство да олекне и тяхната да стане тежка; с тия трима мъже и с мене ваше високопреосвещенство може да разклати цяла Франция и дори цяла Европа, ако му е угодно.
— Тия гасконци съперничат почти на италианците в хвалбите си — каза Мазарини и се засмя.
— Във всеки случай — отвърна д’Артанян и се усмихна също като кардинала — те ги превъзхождат в ударите с шпаги.
И той излезе, след като помоли да бъде освободен, на което Мазарини се съгласи с най-голяма готовност.
Щом се намери в двора, той се приближи до един фенер и погледна бързо в кесията.
— Сребърни екю! — каза той с презрение. — Така си и мислех. О, Мазарини, Мазарини! Ти нямаш доверие в мене! Толкова по-зле! Това ще ти донесе нещастие!
През това време кардиналът си потриваше ръцете.
— Сто пистола — промърмори той, — сто пистола! За сто пистола се сдобих с тайна, за която господин дьо Ришельо би заплатил двадесет хиляди екю. Без да се смята тоя диамант — прибави той, като хвърли любовен поглед на пръстена, който беше задържал, вместо да го даде на д’Артанян, — без да се смята тоя диамант, който струва най-малко десет хиляди ливри.
И кардиналът се върна в стаята си, извънредно доволен от тая вечер, която му бе донесла такава хубава печалба. Той сложи пръстена в едно ковчеже, пълно с най-различни видове брилянти, и повика Бернуен да го съблече, без да обръща повече внимание на виковете, които продължаваха да разтърсват прозорците му, и на пушечните гърмежи, които все още се разнасяха в Париж, макар че минаваше вече единадесет часа.
В това време д’Артанян вървеше към улица Тиктон, където живееше в странноприемница „Козичка“.
Да кажем няколко думи как д’Артанян беше спрял избора си на това жилище.
VI. Д’АРТАНЯН НА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ
Уви, откак в романа ни Тримата мускетари се разделихме с д’Артанян, на улица де Фосоайьор № 12 се бяха случили много събития, а главно — бяха минали много години.
Д’Артанян не изпускаше случая да използува обстоятелствата, но обстоятелствата се стичаха не в полза на д’Артанян. Докато приятелите му бяха с него, д’Артанян не излизаше от сферата на младостта и поезията; той беше една от ония гъвкави и изобретателни натури, които възприемат лесно качествата на другите. Атос му даваше своето величие, Портос — своето въодушевление, Арамис — своята изящност. Ако продължаваше да живее с тия трима мъже, д’Артанян щеше да стане необикновен човек. Но Атос го напусна пръв, за да се оттегли в малкото си имение в Блоа. което беше получил в наследство; втори си отиде Портос, за да се ожени за своята прокурорша; най-после Арамис го остави, за да постъпи в монашески орден и стане абат. От тоя момент д’Артанян, който като че ли беше смесил бъдещето си с бъдещето на тримата си приятели, се почувствува самотен и слаб; той нямаше вече смелост да продължава кариерата, в която, както сам често казваше, можеше да има успех само при условие че всеки от приятелите му би му отстъпил, ако може тъй да се каже. част от електрическия флуид, даден му от небето.