И така, макар лейтенант на мускетарите, д’Артанян се почувствува още по-самотен; той не беше от достатъчно знатен род като Атос, за да се отворят аристократичните домове пред него; не беше достатъчно суетен като Портос, за да уверява другите, че посещава висшето общество; най-после нямаше толкова благородническа кръв като Ара мис, нямаше тая вродена изящност, източникът на която е в кръвта на самия човек. Известно време очарователният спомен за госпожа Бонасьо поддържаше в младия лейтенант поетично настроение на духа; но, както всичко на този свят, тоя тленен спомен изчезна постепенно; гарнизонният живот е гибелен дори за избраните личности. От двете противоположни натури, от които се състоеше личността на д’Артанян, материалната натура постепенно взе надмощие и полека-лека, без сам да забележи, д’Артанян, винаги на гарнизон, винаги на лагер, винаги на кон, стана (не зная как се е наричало това по онова време) това, което в наши дни се нарича истински ветеран.
От това д’Артанян не загуби вродената си острота на ума; съвсем не. Напротив, може би тая острота се увеличи или поне стана двойно по-забележима под малко грубичката обвивка; но той прилагаше тая острота към дребните неща в живота, не към големите; към материално благосъстояние, към благосъстояние, както го разбират войниците, тоест да има добро жилище, добра трапеза и хубава хазяйка.
А всичко това д’Артанян беше намерил от шест години насам на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.
Още от първите дни на пребиваването му в тая странноприемница съдържателката, хубава и свежа фламандка на двадесет и пет — двадесет и шест години, се влюби в него; а когато между тях се завързаха близки отношения, на които пречеше много мъжът й, на когото д’Артанян се беше заканвал десетина пъти да го промуши с шпагата си, тоя мъж изчезна в едно хубаво утро, дезертира завинаги, след като продаде тайно няколко бъчви вино и задигна парите и скъпоценностите. Всички мислеха, че е умрял; особено жена му, във възторг от приятната мисъл, че е вдовица, поддържаше смело, че е починал. Най-после след тригодишна връзка, която д’Артанян поддържаше грижливо, като всяка година намираше квартирата и хазяйката си по-приятни, защото едното допълваше другото, хазяйката изяви прекалената претенция да стане съпруга и предложи на д’Артанян да се ожени за нея.
— Пфу! — отговори д’Артанян. — Двумъжство, мила моя! Хайде де, вие не помислихте за това!
— Но той е умрял, уверена съм в това.
— Той ли? Той обичаше да върши всичко напук и нарочно ще се върне, за да ни избеси.
— Е, добре, ако се върне, вие ще го убиете. Вие сте толкова храбър и толкова ловък!
— Дявол да го вземе! Друг начин да бъда обесен.
— И така, вие отблъсвате предложението ми?
— И още как! Най-решително!
Хубавата съдържателка беше отчаяна. Тя би направила с удоволствие д’Артанян не само свой съпруг, но и свой бог: той беше толкова хубав мъж и толкова храбър воин!
На четвъртата година от тая връзка дойде походът във Франш Конте. Д’Артанян беше също назначен в армията и се приготви за път. Започнаха големи страдания, сълзите се лееха без край, сипеха се тържествени обещания за вярност: всичко това, разбира се, от страна на съдържателката. Д’Артанян беше твърде голяма личност, за да обещае нещо; обеща само да направи всичко възможно, за да увеличи славата на името си.
В това отношение смелостта на д’Артанян е известна. Той заплати отлично за нея: като настъпваше начело на ротата си, бе пронизан от един куршум в гърдите и се просна на бойното поле. Видяха как падна от коня си, но не видяха да става, и сметнаха, че е убит; а ония, които се надяваха да заемат мястото му, казваха за всеки случай, че е убит. Лесно се вярва на онова, което се желае; и в армията, като се почне от дивизионните генерали, които желаят смъртта на главнокомандуващия, и се свърши с войниците, които желаят смъртта на ефрейтора, всеки желае смъртта на някого.
Но д’Артанян не беше такъв човек да се остави да го убият така просто. Цял ден, през време на горещината, той лежа в безсъзнание на бойното поле и дойде на себе си едва от нощната прохлада; добра се до едно село, почука на вратата на най-хубавата къща и бе приет, както навсякъде и винаги се приемат французите, дори и да са ранени; заобиколиха го с грижи, започнаха да го лекуват — и го излекуваха; най-после, по-здрав откогато и да било, той пое в едно хубаво утро пътя към Франция, после към Париж, а там към улица Тиктон.