Но д’Артанян намери стаята си заета от поставен край стената куфар с всички необходими мъжки вещи с изключение на шпага.
— Значи се е върнал — каза си той, — Толкова по-зле и толкова по-добре!
От само себе си се разбира, че д’Артанян имаше предвид мъжа.
Той се осведоми: нов прислужник, нова слугиня; господарката отишла на разходка.
— Сама ли? — попита д’Артанян.
— С господаря.
— Значи господарят се върна?
— Разбира се — отговори слугинята простодушно. „Ако имах пари — каза си д’Артанян, — щях да си ида; но тъй като нямам, трябва да остана и да последвам съветите на хазяйката, тоест да разруша съпружеските планове на тоя досаден призрак.“
Той свършваше тоя монолог, който доказва, че при важни случаи няма нищо по-естествено от монолога, когато чакащата на вратата слугиня извика внезапно:
— А, ето и господарката се завръща с господаря! Д’Артанян погледна в далечината и наистина, на завоя на улица Монмартър се появи съдържателката, увиснала на ръката на един огромен швейцарец, който крачеше важно и с това приятно му напомняше Портос.
„Това ли е господарят? — си каза д’Артанян. — О, о, струва ми се, че е много пораснал!“
И той седна в залата на съвсем видно място.
Като влезе, съдържателката забеляза веднага д’Артанян и изпусна слаб вик.
От тоя слаб вик д’Артанян заключи, че са го познали, стана, спусна се към нея и я прегърна нежно.
Швейцарецът гледаше смаян побледнялата като платно съдържателка.
— А, вие ли сте, господине? Какво искате от мене? — попита тя крайно смутена.
— Господинът е ваш братовчед? Господинът е ваш брат? — запита д’Артанян, като играеше преспокойно ролята си.
И без да дочака отговора й, той се хвърли в прегръдките на хелветеца, който го посрещна съвсем студено.
— Кой е тоя човек? — попита той. Съдържателката отговаряше само с хълцане.
— Кой е тоя швейцарец? — попита д’Артанян.
— Господинът ще се ожени за мене — отговори съдържателката между две спазми.
— Значи вашият мъж все пак най-после е умрял?
— Какфо ви флиса в рапота тофа? — намеси се швейцарецът със силен немски изговор.
— Флиса ми много в рапота — отвърна д’Артанян със също такъв изговор, — защото не можете да се ожените за госпожата без мое съгласие и зашото…
— И сашото … — попита швейцарецът.
— И сащото… аз не го давам — каза мускетарят.
Швейцарецът се изчерви като божур; той носеше хубава униформа със златни нашивки, д’Артанян — някаква сива мантия; швейцарецът беше шест стъпки висок, д’Артанян нямаше повече от пет; швейцарецът се чувствуваше у дома си и смяташе д’Артанян за натрапник.
— Ще ислесете ли оттуг? — запита швейцарецът с обичайния си лош изговор и тупна силно с крак като човек, който започва да се сърди сериозно.
— Аз ли? Съвсем не! — отвърна д’Артанян.
— Но тогава да ида за помощ — каза едно момче, което не можеше да разбере как такъв малък човек оспорва мястото на такъв голям.
— Ей ти — извика д’Артанян, като започна да се разярява и улови момчето за ухото, — стой на мястото си и не мърдай, защото ще откъсна това, което държа. А вие, славни потомецо на Вилхелм Тел, още сега ще направите вързоп от дрехите си, които са в стаята ми и които ми пречат, и ще отидете веднага да потърсите друга странноприемница.
Швейцарецът започна да се смее шумно.
— Ас да одида? — каза той. — И защо?
— А, чудесно! — отвърна д’Артанян. — Виждам, че разбирате френски. Тогава елате да се поразходите с мен и ще ви обясня останалото.
Съдържателката, която знаеше, че д’Артанян умее да върти добре шпагата, започна да плаче и да си скубе косата.
Д’Артанян се обърна към разплаканата хубавица.
— Тогава изгонете го, госпожо — каза той.
— Бре! — възрази швейцарецът, който не разбра веднага предложението на д’Артанян. — Бре, гой зте фие, най-набред, за та ми бретлакате та се борасхотя с фас?
— Аз съм лейтенант на мускетарите на негово величество — отговори д’Артанян — и следователно стоя по-високо от вас във всяко отношение; но тъй като тук не става дума за чинове, а за правото на жилище, вие знаете обичая. Елате да си потърсите вашето право; първият, който се върне тук, ще заеме стаята.
Д’Артанян изведе швейцареца въпреки риданията на съдържател ката, която всъщност чувствуваше, че сърцето й клони към старата любов, но която нямаше нищо против да даде един урок на тоя горделив мускетар, който я беше обидил с отказа си да се ожени за нея.