На младини д’Артанян би се спуснал при униформите и би подпомогнал войниците срещу гражданите, но оттогава тая жар беше изстинала; при това в джоба му бяха стоте пистола на кардинала и той не искаше да се излага на опасност в една тълпа.
И влезе в странноприемницата, без да разпитва повече.
Едно време д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно.
Хубавата Мадлен не го очакваше, като мислеше, както й беше казал д’Артанян, че ще прекара нощта в Лувър; тя го посрещна извънредно мило, зарадвана от това връщане, още повече, че се страхуваше много от това, което ставаше на улицата, и че сега нямаше никакъв швейцарец да и пази.
Тя поиска да завърже разговор с него и да му разкаже за случилото се; но д’Артанян й каза да занесат вечерята в стаята му и да прибавят бутилка старо бургундско вино.
Хубавата Мадлен беше обучена да се подчинява по военному, тоест по един знак. Тоя път д’Артанян благоволи да говори и заповедта му се изпълни с двойна бързина.
Д’Артанян взе ключа и свещта и се изкачи в стаята си. За да не накърни наема, той се беше задоволил с една стая на четвъртия етаж. Уважението към истината ни принуждава дори да кажем, че стаята се намираше непосредствено под капчука и под покрива.
Това беше неговата Ахилова палатка. Д’Артанян се затваряше в тая стая, когато искаше да накаже с отсъствието си хубавата Мадлен.
Първата му грижа беше да заключи в старата писмена маса, ключалката на която бе обаче нова, кесията си, която нямаше нужда дори да проверява за да узнае каква сума съдържа; после, тъй като след една минута му поднесоха вечерята и бутилката вино, освободи слугата, затвори вратата и седна край масата. Той седна, разбира се, не за да размисля, както би могъл да предположи някой, д’Артанян беше на мнение, че всяко нещо трябва да се върши по реда си, за да се извърши добре. Беше гладен и седна да вечеря; след като се навечеря, легна да спи. Д’Артанян не беше също така от хората, които мислят, че нощта е добра съветница; през нощта той спеше. Но сутрин, напротив, беше съвсем бодър, много съобразителен и му идваше истинско вдъхновение. Отдавна не бе имал случай да мисли сутрин, но нощем винаги спеше.
Призори се събуди, скочи от леглото си с чисто военна решителност и се заразхожда из стаята си, като мислеше.
— В 43 година — каза си той, — почти шест месеца преди смъртта на покойния кардинал, получих писмо от [??? Вероятно липсва текст. Борислав]
Елате откъм улица „Ньов Сент Катрин“; под втория фенер вдясно ще намерите вашия противник. Аз ще бъда с моя под третия.
Изцяло ваш
Арамис
Тоя път нямаше дори и „сбогом“. Д’Артанян се опита да си припомни обстоятелствата: отишъл бе на срещата, намерил бе там посочения противник, чието име никога не узна, нагостил го бе с чудесен удар в ръката, после се бе приближил към Арамис, който идваше към него, свършил вече работата си.
— Готово — му бе казал Арамис. — Струва ми се, че убих тоя нахалник. Е, мили приятелю, ако имате нужда от мене, знаете, че съм ви напълно предан.
След това Арамис му бе стискал ръката и изчезнал под сводовете.
И така, д’Артанян не знаеше къде е Арамис. както не знаеше де са Атос и Портос. Работата започваше да става трудна, когато изведнъж му се счу, че се чупи стъкло в стаята му. Той си спомни веднага за кесията си в писмената маса и се спусна от кабинета. Не се беше излъгал: в момента, когато влизаше през вратата, някакъв човек влизаше през прозореца.
— А, негоднико! — извика д’Артанян, като го взе за крадец, и улови шпагата.
— Господине — извика човекът, — в името на бога, сложете обратно шпагата си в ножницата и не ме убивайте, без да ме изслушате! Аз не съм крадец, съвсем не! Аз съм честен и заможен гражданин, имам собствена къща. Името ми е… Е, но аз не се лъжа, вие сте господин д’Артанян!
— А ти, Планше! — извика лейтенантът.
— На вашите услуги, господине — отговори Планше, възхитен до немай-къде, — ако още ме бива за това.
— Може би — каза д’Артанян. — Но кой дявол те кара да тичаш по покривите в седем часа сутринта през месец януари?
— Господине — каза Планше, — трябва да знаете… Но всъщност може би вие не трябва да знаете това.
— Говори, какво? — възрази д’Артанян. — Но най-напред закрий прозореца с кърпата за лице и спусни завесите.
Планше се подчини.
— И тъй? — каза д’Артанян, когато заповедта бе изпълнена.
— Господине, преди всичко — отвърна предпазливият Планше — в какви отношения сте с господин дьо Рошфор?
— В чудесни. Как така! Рошфор! Но ти знаеш добре, че сега той е един от най-добрите ми приятели?
— А, толкова по-добре!