— Но какво общо има Рошфор с тоя начин на влизане в стаята ми?
— Ето, господине… най-напред трябва да ви кажа, че господин дьо Рошфор е …
Планше се поколеба.
— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — много добре зная, че е в Бастилията.
— Тоест беше там — забеляза Планше.
— Как „беше“ — извика д’Артанян. — Нима е имал щастието да се спаси?
— А, господине — извика Планше на свой ред, — ако вие наричате това щастие, всичко е наред; в такъв случай трябва да ви кажа, че вчера, изглежда, са изпратили за господин дьо Рошфор в Бастилията.
— Дявол да го вземе! Много добре зная, защото аз сам ходих за него!
— Но за негово щастие не сте го водили обратно; ако ви бях видял в конвоя, повярвайте ми, господине, че твърде много ви уважавам …
— Свършвай де, говедо! Говори, какво се е случило?
— Е, добре, случи се това, че насред улица Дьо ла Феронри, когато каретата с господин дьо Рошфор минаваше през тълпа народ и хората от конвоя започнаха да нагрубяват гражданите, надигна се ропот; затворникът помисли, че случаят е добър, каза си името и изВика за помощ. Аз бях също там, дочух името на граф дьо Рошфор; спомних си, че той ме направи сержант в Пиемонтския полк; завиках, че тоя затворник е приятел на господин херцог дьо Бофор. Тълпата се разбунтува, спря конете и отблъсна конвоя. През това време аз отворих вратичката, господин дьо Рошфор скочи на земята и изчезна в тълпата. За нещастие в тоя момент минаваше патрул, присъедини се към конвоя и ни нападна. Аз отстъпих към улица Тиктон, те вървяха по петите ми, скрих се в съседната къща, заобиколиха я, претърсиха я, но напразно; на петия етаж намерих едно състрадателно лице, което ме скри между два дюшека. Останах в скривалището си почти до сутринта и като си помислих, че вечерта могат да подновят търсенето, изложих се на опасност по капчуците, за да търся най-напред вход, а после изход в някоя къща, която не е обградена. Ето историята ми и честна дума, господине, ще бъда отчаян, ако ви е неприятна.
— Не, напротив — каза д’Артанян, — много се радвам наистина, че Рошфор е на свобода. Но знаеш ли какво? Ако паднеш в ръцете на кралските хора, ще бъдеш обесен без милост.
— Дявол да го вземе, как да не зная? — извика Планше. — Именно това ме измъчва и ето защо съм толкова доволен, че ви намерих; ами ако искате да ме скриете, никой не може да го направи по-добре от вас.
— Да, напълно съм съгласен с това — каза д’Артанян, — макар че рискувам направо чина си, ако узнаят, че съм дал убежище на бунтовник.
— О, господине, вие знаете добре, че съм готов да рискувам живота си за вас!
— Ти можеш дори да прибавиш, че си го рискувал, Планше. Аз забравям само онова, което трябва да забравя, а това искам да го помня. Седни там и яж спокойно, защото виждам, че гледаш много изразително остатъците от вечерята ми.
— Да, господине, защото бюфетът на съседката беше много беден откъм хранителни неща и от вчера по пладне съм изял само резен хляб с конфитюр. Макар че не презирам сладките неща, когато са на мястото си, все пак вечерята ми се видя малко лекичка.
— Клето момче! — каза д’Артанян. — Е, хайде, сядай и яж!
— О, господине, вие ми спасявате живота два пъти! — извика Планше.
Той седна край масата и започна да лапа както в хубавите дни на улица Де Фосоайор.
Д’Артанян продължаваше да се разхожда назад-напред; той обмисляше каква полза може да извлече от Планше в сегашните обстоятелства. През това време Планше се стремеше с най-голямо усърдие да навакса изгубените часове.
Най-после той въздъхна силно и доволно като изгладнял човек, който си е подложил здравата и се готви да си почине малко.
— Е, — каза д’Артанян, който помисли, че е дошло времето да пристъпи към разпита, — да започнем по ред: знаеш ли къде е Атос?
— Не, господине — отговори Планше.
— Да се не види! Знаеш ли къде е Портос?
— Също не.
— Ай да му се не види! А Арамис?
— Съвсем не.
— Тю, дявол да го вземе!
— Но — забеляза Планше лукаво — зная къде е Базен.
— Как! Знаеш де е Базен?
— Да, господине.
— И де е той?
— В Нотр Дам.
— И какво прави в Нотр Дам?
— Той е клисар.
— Базен клисар в Нотр Дам? Сигурен ли си в това?
— Напълно съм сигурен; видях го и говорих с него.
— Той трябва да знае къде е господарят му.
— Без никакво съмнение.
Д’Артанян помисли, после взе мантията и шпагата си и се приготви да излезе.
— Господине — жално рече Планше, — нима ще ме оставите така? Помислете си, едничката ми надежда сте вие!
— Че никой не ще дойде да те търси тук — каза д’Артанян.
— Но ако дойде някой — забеляза благоразумният Планше, — помислете си, за хората от къщата, които не са ме видели да влизам, аз съм крадец.