Свещеникът свърши литургията в същото време, когато д’Артанян свърши разглеждането на Базен; той каза „амин“ и се оттегли, като благославяше, за голямо учудване на д’Артанян, народа, който приемаше това коленопреклонно. Но учудването му изчезна, когато позна в свещеника самия коадютор, тоест прочутия ЖанФрапсоа дьо Гонди, който по това време, предчувствувайки бъдещата си роля, започваше да си създава голяма популярност чрез раздаване на милостиня. Именно за да увеличи тая популярност, той служеше понякога една от тия утринни литургии, на които обикновено присъствува само простият народ. Д’Артанян коленичи като другите, получи своята част от благословията и се прекръсти; но когато покрай него с вдигнати към небето очи минаваше на свой ред Базен, който смирено завършваше шествието, д’Артанян го улови за долния край на черковната дреха. Базен наведе очи и отскочи назад, сякаш видя змия.
— Господин д’Артанян! — извика той. — Махни се от мен сатана!
— Е, мили ми Базен — каза офицерът със смях, — значи така посрещате един стар приятел!
— Господине — отговори Базен, — истинските приЯтели на християнина са тия, които помагат за спасението на душата му, а не тия, които го отклоняват от пътя на истината.
— Не ви разбирам, Базен — рече д’Артанян, — и не виждам как мога да бъда непреодолима пречка за вашето спасение.
— Вие забравяте, господине — възрази Базен, — че едва не погубихте завинаги моя беден господар и че не вие сте причината, дето той не заслужи вечното проклятие, оставайки мускетар, когато неговото призвание го влечеше тъй горещо към църквата.
— Мили ми Базен — възрази д’Артанян, — по мястото, където ме виждате, трябва да се досетите, че съм се твърде променил във всяко отношение: е течение на годините човек става разумен; и тъй като не се съмнявам, че вашият господар е на път към спасениего си, дойдох да се осведомя от вас де е той сега, за да ме насочи и мене със съветите си към същия път.
— Кажете по-добре, за да го увлечете отново с вас в света. За щастие — прибави Базен — не зная къде е той, защото, тъй като се намираме на свято място, не бих се осмелил да излъжа.
— Как — извика д’Артанян съвсем разочарован. — Вие не знаете къде е Арамис?
— Най-напред — каза Базен — Арамис беше име, означаващо гибел, в Арамис, прочетено отзад напред, се открива Симара, име на демон, и за негово щастие той захвърли завинаги това име.
— Ето защо — рече д’Артанян, решил да се въоръжи с търпение докрай — аз търся не Арамис, а абата Д’Ербле. Хайде, мили Базен, кажете ми де е той.
— Аз ви отговорих вече, че не зная, господин д’Артанян, не чухте ли?
— Чух без съмнение; но на свой ред ви отговарям, че това е невъзможно.
— Обаче това е истината, господине, чистата истина, светата истина.
Д’Артанян видя добре, че няма да измъкне нищо от Базен; ясно беше, че Базен лъже, но лъжеше с такава пламенност и твърдост, че, можеше лесно да се отгатне това, нямаше да се откаже от лъжата си.
— Добре, Базен! — каза д’Артанян. — Тъй като не знаете де живее господарят ви, да не говорим повече за него и да се разделим като приятели; вземете половин пистол да пиете за моето здраве.
— Аз не пия, господине — отвърна Базен, като отблъсна величествено ръката на офицера, — това подхожда за миряните.
— Неподкупен! — промърмори д’Артанян. — Наистина не ми върви.
Увлечен от мислите си, д’Артанян изпусна дрехата на Базен, който се възползува от свободата, за да огстъпи бързо към сакристнята, където сметна, че е в пълна безопасност само след като затвори вратата след себе си.
Д’Артанян стоеше неподвижно, замислен, вперил очи във вратата, която беше сложила преграда между него и Базен, когато изведнъж почувствува, че някой го бута леко с пръст по рамото.
Той се обърна и едва не извика от учудване; но този, който го беше побутнал с пръст, сложи пръста си на устните в знак па мълчание.
— Вие тук, мили ми Рошфор! — каза д’Артанян полугласно.
— Шт! — рече Рошфор. — Знаехте ли, че съм свободен?
— Узнах го от първа ръка.
— Че от кого?
— От Планше.
— Как, от Планше?
— Без съмнение! Именно той ви е спасил.
— Планше… Наистина, стори ми се, че го познах. Това доказва, мили мой, че благодеянието не се губи никога.
— И защо дойдохте тук?
— Дойдох да поблагодаря на бога за щастливото си избавление — отговори Рошфор.
— И за какво друго? Предполагам, че това не е единствената цел.
— И за нареждания от коадютора, за да видим дали не бихме могли да направим тъй, че Мазарини да се пръсне от яд.