— Луда глава! Пак ще ви бутнат в Бастилията.
— О, колкото за това, давам ви дума, че ще си отварям очите на четири! Въздухът на открито е чудно хубав! Ето защо — продължи Рошфор, като пое дълбоко въздух — аз се готвя да отида на село, ще пообиколя провинцията.
— Я виж! — каза д’Артанян. — И аз също!
— А няма ли да бъде нескромно да ви запитам къде отивате?
— Отивам да търся приятелите си.
— Кои приятели?
— Същите, за които вчера ме питахте.
— Атос, Портос и Арамис? Вие ги търсите?
— Да
— Наистина ли?
— Какво чудно има в това?
— Нищо. Смешно е. А от страна на кого ги търсите?
— Не се ли досещате?
— Не ще и дума!
— За нещастие не зная де се намират.
— И нямате никаква възможност да узнаете? Почакайте осем дни и аз ще ви дам необходимите сведения.
— Осем дни е твърде много; трябва да ги намеря най-много след три дни.
— Три дни са много малко, а Франция е голяма — каза Рошфор.
— Няма значение, вие знаете думата трябва; с тая дума се вършат чудеса.
— А кога ще започнете да ги търсите?
— Вече започнах.
— Добра сполука!
— А на вас добър път!
— Може би ще се срещнем по пътищата.
— Едва ли.
— Кой знае? Случаят е тъй капризен.
— Сбогом.
— Довиждане. Тъкмо се сетих, ако Мазарини заговори с вас за мене, кажете му, че съм ви поръчал да му съобщите, че скоро ще види дали съм твърде стар за работа, както той казва.
И Рошфор се отдалечи с една от тия дяволски усмивки, които някога тъй често караха д’Артанян да изтръпва; но тоя път д’Артанян го погледна равнодушно и сам се усмихна с меланхолен израз, който можеше да се предизвика само от един-единствен спомен.
— Върви, демоне — каза той, — и прави, каквото искаш. Сега ми е все едно: няма втора Констанс на света!
Като се обърна, д’Артанян видя Базен, свалил църковните си одежди, че приказва с ключаря, когото беше срещнал при влизането си в черквата. Базен изглеждаше много възбуден и бързо размахваше късите си дебели ръце. Д’Артанян разбра, че навярно той препоръчва на ключаря да бъде крайно предпазлив с него.
Д’Артанян се възползува от разговора на двамата църковни служители, измъкна се от катедралата и се спотаи зад ъгъла на улица Де Канет. Той застана така, че Базен да не може да излезе незабелязано.
След пет минути Базен се показа на входа; той погледна на всички страни, за да се увери, че никой не го следи; но не забеляза нашия офицер, на когото само главата се подаваше зад ъгъла на една къща, на петдесет крачки от черквата. Успокоен, Базен тръгна по улица Нотр Дам, Д’Артанян изскочи от скривалището си и пристигна навреме, за да види как той зави по улица Дьо ла Жюнври, след това По улица Дьо ла Каландр, и влезе в една къща с прилична фасада. Ето защо нашият офицер не се усъмни никак, че достойният клисар живее именно в тая къща.
Д’Артанян не отиде за справки в тая къща; портиерът, ако имаше портиер, беше вече навярно предупреден; а ако нямаше, към кого щеше да се обърне?
Той влезе в една малка пивница на ъгъла на улица Септ Елоа и улица Дьо ла Каландр и поиска чаша ипокрас1. Това питие не можеше да се приготви по-рано от половин час; през това време д’Артанян можеше да следи Базен, без да буди никакво подозрение.
В пивницата той забеляза един дванадесет-петнадесет одишен хлапак с будно лице, който, както му се струваше, беше видял преди двадесет минути в костюма на дете чегец. Започна да го разпитва и тъй като бъдещият дякон нямаше никакъв интерес да се прикрива, д’Артанян узна, че от шест до девет часа сутринта той е четец в черквата, а от девет часа до среднощ служи в пивницата.
Докато те приказваха, пред вратата на Базеновия дом докараха един кон. Конят беше оседлан и с юзда. Една минута след това Базен излезе.
— Я гледай! — каза детето. — Нашият клисар смята да пътува.
——
’ Ипокрас — вино, варено със захар в канела.
— А къде отива? — попита д’Артанян.
— Отде да зная.
— Половин пистол, ако можеш да узнаеш — каза д’Артанян.
— За мене? — рече детето със светнали от радост очи. — Ако мога да узная къде отива Базен? Това не е мъчно. Не се ли подигравате?
— Не, честна офицерска дума, на, ето половин пистол.
И той му показа съблазнителната монета, но без да му я дава.
— Аз ще го попитам.
— Точно така няма да узнаеш нищо — каза д’Артанян. — Почакай да тръгне, а после питай, разпитвай, разузнавай. Това е вече твоя работа, половината пистол е тук.
И той сложи обратно монетата в джоба си.
— Разбирам — рече детето с лукава усмивка, присъща само на парижките хлапаци. — Е, добре, ще почакаме!
Те не чакаха дълго време. След пет минути Базен тръгна в ситен тръс, като караше коня с чадъра си.