Базен имаше винаги обичай да употребява чадър вместо камшик.
Щом зави зад ъгъла на улица Дьо ла Жюнври, детето се спусна като хрътка по следите му.
Д’Артанян зае отново мястото си край масата, напълно убеден, че най-много след десет минути ще узнае каквото му трябва.
И наистина детето се върна по-рано.
— Е? — попита д’Артанян.
— Е, узнах — отговори момчето.
— Къде отиде?
— А ще ми дадете ли половината пистол?
— Без съмнение. Отговаряй!
— Покажете монетата. Искам да видя да не е фалшива.
— Ето я.
— Слушайте, стопанино — рече детето, — господинът иска да му се развали половин пистол.
Съдържателят беше на тезгяха си. Той даде дребни пари и взе половината пистол.
Детето мушна парите в джоба си.
— А сега кажи, къде отиде? — попита д’Артанян, който гледаше със смях номерата на момчето.
— В Ноази.
— Отде знаеш?
— Е, голямо чудо! Познах коня на месаря, който от време на време го дава под наем на господин Базен. И тъй, аз си помислих, че месарят няма да даде коня си току-тъй, без да запита докъде ще го карат, макар че според мене господин Базен не е способен да преумори един кон.
— И гой ти отговори, че господин Базен …
— Отива в Ноази. Но изглежда, че това му е навик — той отива там два-три пъти седмично.
— А познаваш ли Ноази?
— Разбира се, там живее моята кърмачка.
— Има ли манастир в Ноази?
— И то чудесен! Йезуитски манастир.
— Добре — каза д’Артанян. — Сега всичко е ясно!
— Значи сте доволен?
— Да. Как ти е името?
— Фрике.
Д’Артанян си записа името на детето на адреса на пивницата.
— Господин офицер — каза детето, — че може ли да се спечели още половин пистол?
— Може би — отговори Д’Артанян.
И тъй като узна всичко, каквото искаше да знае, той заплати ипокраса, до който не се беше допрял, и тръгна бавно към улица Тиктон.
IX. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО ТЪРСЕШЕ МНОГО ДАЛЕЧ АРА МИС, ЗАБЕЛЯЗА, ЧЕ ТОЙ СЕДИ НА КОНЯ ЗАД ПЛАНШЕ
Като се върна, д’Артанян видя, че край камината седи някакъв човек: това беше Планше; но благодарение на старите дрехи, оставени от избягалия мъж, той се беше преобразил толкова много, че самият д’Артанян едва го позна. Мадлен му го представи пред всички слуги. Планше се обърна към офицера с красноречива фламандска фраза, офицерът му отговори с няколко думи на несъществуващ език и сделката бе сключена. Братът на Мадлен постъпи на служба при д’Артанян.
Д’Артанян имаше вече готов план: той не искаше да пристигне в Ноази през деня, тъй като се страхуваше, че ще го познаят. Значи имаше достатъчно свободно бреме: Ноази беше само на три-четири мили от Париж, по пътя за Мо.
Той започна с това, че закуси здравата — може би лошо начало, ако се готвиш да действуваш с главата, но отлично, ако искаш да действуваш с тялото; след това промени костюма си, като се страхуваше, че мундирът му на мускетарски лейтенант ще вдъхне недоверие; после взе най-добрата и най-здравата от трите си шпаги, която вземаше само във важни случаи; сетне, към два часа, заповяда да оседлаят двата коня и излезе през градската врата дьо ла Билет, последван от Планше. В къщата до странноприемницата „Козичка“ все още търсеха най-усърдно Планше.
На една левга и половина от Париж д’Артанян видя, че в нетърпението си беше тръгнал много рано, и се спря, за да си починат конете; странноприемницата беше препълнена с твърде подозрителни наглед хора, които като че ли се готвеха за някаква нощна експедиция. На вратата се показа един мъж, загърнат с мантия; но като видя чужд човек, той направи знак с ръка и двама от пиещите излязоха, за да приказват с него.
А пък д’Артанян се приближи безгрижно до съдържателката, похвали виното й — ужасно монтрьойско вино, — зададе няколко въпроса за Ноази и узна, че в селото има само две забележителни сгради: едната принадлежеше на негово преподобие парижкия архиепископ и сега в нея живееше племенницата му, госпожа херцогинята дьо Лоигвил; другата, йезуитски манастир, беше собственост, както е прието, на почтените отци; грешка не можеше да има.
В четири часа д’Артанян потегли отново на път, като караше коня бавно, защото искаше да пристигне късно през нощта. Когато човек върви бавно с кон, през зимен ден, в мрачно време, сред еднообразна местност. най-добре е да прави, както казва Лафонтен, като заека в дупката си: да мечтае. И така д’Артанян потъна в мечти. Планше също. Само че, както ще видим, мечтите им бяха различни.
Една дума на съдържателката даде особена насока на д’Артаняновите мисли; тая дума беше името на госпожа дьо Лоигвил.