— Но има подземни килии — усмихнато възрази Атос.
— О, това е друга работа! — отговори Коменж. — Да, зная, че има предания за тях; но един човек от низък произход като кардинала, един италианец, дошъл във Франция да търси щастие, не би се осмелил да вземе такива крайни мерки спрямо хора като нас; това би било безобразие. Всичко това беше възможно при предишния кардинал, който беше истински благородник. Но Мазарини! Хайде де! Подземните килии са кралско отмъщение, към което не трябва да прибягва едно нищожество като него. Знае се, че сте арестуван, скоро ще се узнае за арестуването на приятелите ви и цялото френско благородство ще му поиска сметка за изчезването ви. Не, не, успокойте се, от десет години подземните килии на Рюей съществуват само в приказките за деца. Не се тревожете в това отношение. От своя страна аз ще предупредя господин д’Артанян за пристигането ви тук. Кой знае, може би след две седмици и вие ще ми направите подобна услуга!
— Аз ли, господине?
— Е, разбира се! Нима не мога на свой ред да стана пленник на господин коадютора?
— Повярвайте ми, господине — каза Атос, като се поклони, — в тоя случай ще се постарая да ви угодя.
— Ще ми направите ли честта да вечеряте с мене, господин графе? — попита Коменж.
— Благодаря, господине, в лошо настроение съм и само ще прекарате лошо вечерта. Благодаря.
Тогава Коменж заведе графа в една стая на приземния етаж, в един павилион, който беше продължение на оранжерията. В тая оранжерия можеше да се влезе от един голям двор, пълен с войници и придворни. Дворът имаше формата на конска подкова. В центъра му бяха
апартаментите на господин Мазарини; от едната им страна се намираше ловджийският павилион, където беше д’Артанян, а от другата страна се намираше оранжерийният павилион, където заведоха Атос. Зад павилионите се простираше паркът.
Като влезе в определената му стая, Атос видя през прозореца, грижливо закрит с решетка, само стени и покриви.
— Каква е тая сграда? — попита той.
— Задната страна на ловджийския павилион, където са затворени вашите приятели — отговори Коменж. — За нещастие прозорците, които гледат на тая страна, са зазидани още при предишния кардинал, защото тия сгради са служили много пъти за затвор; и господин Мазарини, като ви затвори тук, само върна първото им предназначение. Ако прозорците не бяха зазидани, вие бихте имали утехата да говорите със знаци с приятелите си.
— А вие сигурен ли сте, господин дьо Коменж, че кардиналът ще ми направи честта да ме посети? — попита Атос.
— Така поне той сам ми каза, господине.
Атос въздъхна, като погледна железните решетки на прозорците.
— Да, наистина — рече Коменж, — това е почти затвор; всичко има, дори решетки на прозорците. Впрочем каква странна мисъл ви е хрумнала и на вас, на вас, цветът на благородническото съсловие: да проявявате вашата храброст и честност сред всички тия гъби на фрондата! Наистина, графе, ако бих се надявал да имам някога приятел в редовете на кралската армия, бих се спрял само на вас. Вие — фрондьор! Вие, граф дьо Ла Фер, в партията на един Брусел, на един Бланменил, на един Виол! Пфу! От това човек би си помислил, че госпожа майка ви е била жена на някой писарушка. Вие — фрондьор!
— Бога ми, драги господине, трябваше да бъда мазаринист или фрондьор — каза Атос. — Аз съпоставях дълго тия две думи и най-после се спрях на последната: тя поне е френска дума. И освен това аз съм фрондьор не с господин Брусел, с господин Бланменил и с господин Виол, но с господин дьо Бофор, господин дьо Буйон и господин д’Елбьоф, тоест с принцовете, а не с председателите, съветниците и писарушките. Впрочем приятен е резултатът
От служенето на Господин кардинала! Погледнете Тая стена без прозорци, господин дьо Коменж, тя е красноречив свидетел за благодарността на Мазарини.
— Да — разсмя се Коменж, — особено ако можеше тя Да повтори всички проклятия, с които господин д’Артанян обсипва кардинала от една седмица.
— Горкият д’Артанян! — каза Атос с тая очарователна меланхолия, която беше присъща на характера му. — Колко храбър, колко добър, колко страшен за тия, които не обичат приятелите му! Вие имате двама опасни затворници, господин дьо Коменж, и аз ви съжалявам, ако са ви поверили тия двама неукротими мъже.
— Неукротими! — усмихна се на свой ред Коменж. — Е, господине, вие искате да ме сплашите. В първия ден на затворничеството си господин д’Артанян,н викаше на дуел всички войници и всички младши офицери, сигурно за да се сдобие с шпага; това продължи и на другия ден, и дори на третия; но после стана тих и кротък като агне. Сега пее гасконски песни, които ни карат да умираме от смях.